#В класическата литература и сценичните адаптации на "Магьосникът от Оз" образът на Глинда отдавна е познат на публиката като онази фигура, която стои на границата между приказното и реалното - не толкова като действащо лице, колкото като морален ориентир, като присъствие, което подрежда света, без да го променя шумно.
Създаден от Л. Франк Баум в началото на XX век, този персонаж носи и една по-дълбока културна следа, често свързвана с влиянието на активистката и феминистка Матилда Джослин Гейдж - тъщата на автора, която го насърчава да развие историите за Оз и чиито идеи за силата на жената намират отражение в образа на добрата вещица.
Ако в литературата Глинда е фигура на баланса, то на сцената тя се превръща в изпитание - за присъствие, за вътрешна дисциплина и за способността да превърнеш абстрактното добро в живо, убедително преживяване. Именно тази роля стои в центъра на срещата ни с Лилия Тихова - млада актриса, която днес уверено се движи между различни сцени, роли и градове.
Пътят ѝ започва в Пловдив, минава през София, където учи актьорско майсторство в класа на Марий Росен, и я отвежда до Стара Загора, където се присъединява към трупата на Драматичен театър "Гео Милев". Само преди дни тя отново стъпва на столична сцена - в спектакъла "Магьосникът от Оз" на Театър "Българска армия", където влиза в образа на Глинда, добрата фея, която публиката познава от десетилетия.
Между сцената и социалните мрежи
Освен на сцената, Лилия вече има своето присъствие и в социалните мрежи - място, където младите актьори често изграждат паралелен образ на себе си.
"Според мен има две страни на монетата. Колкото помагат, толкова и вредят социалните мрежи. Много е трудно вече да седнеш и да гледаш едно представление или дори филм два часа, без да посегнеш към телефона си."
Тя не крие, че това е и лична битка.
"Това си е моят катарзис. Имам моменти, в които си казвам, че социалните мрежи са прекрасно място за развитие - дават свобода да изразяваш себе си и да споделяш интересите си. И в следващия момент обръщам палачинката и си казвам, че това отнема възможността да сме тук и сега - и просто ги спирам."
"Аз никога не съм имала съмнение"
Лилия говори спокойно и убедено за избора си да бъде актриса.
"Аз съм от хората, които цял живот са знаели, че имат призвание. Не съм имала момент, в който да се колебая. Всичко в мен винаги е сочело натам. Запалих се много малка - сигурно съм била на седем. После, когато бях на 14, започнах да ходя в театрална школа при Ивомир Игнатов - Кени, който стана като моя бащина фигура. От него възприех огромна част от моите морални ценности. Там сякаш наистина пораснах, защото разбираш, че сцената не е само игра, а отговорност".
Младата актриса не е родена в артистично семейство, но израснала между камерите и телевизията.
"По-скоро майка ми ме насочи към културата - театър, представления, куклен театър.", казва тя.
"Сега изпитвам любопитството да играя по текстове на български автори - Яворов, Вазов. Решила съм да остана В България, защото искам да преживея и българската литература на сцената. В момента смея да твърдя, че постигам това, за което съм се борила толкова години".
Близначки, които избират различието
Личната ѝ история неизбежно минава през връзката ѝ с нейната близначка - треньора по футбол Михаела Тихова.
"Понякога не е нужно да говорим. Просто усещаме, че нещо не е наред. С Михаела сме израснали заедно и сме минали през абсолютно всичко. Като малки играехме футбол, споделяхме едни и същи интереси. Една година и аз тренирах футбол, точно като нея."
Сходството обаче ражда и желание за разграничаване.
"Още като деца държахме да имаме собствена индивидуалност. Много често ни бъркаха и това ни амбицираше да показваме, че сме различни. В малките класове сме си разменяли раничките и сме се представяли една за друга, особено когато ставаше дума за изпит по история. В началото всички ни възприемаха като едно цяло и ни обичаха еднакво, но с времето това започна да ни тежи, защото хората не ни виждаха като отделни личности, а просто като "близначките". Това доведе до силно желание у нас да изградим собствена идентичност и още на 7-8 години решихме, че трябва да сложим край на това сливане."
А връзката помежду им остава отвъд думите.
"Всеки път ме питат какво е да имаш близначка, а аз питам какво е да нямаш. Не познавам свят, в който тя да я няма. Понякога просто се усещаме - случвало се е да не мога да спя цяла нощ и на сутринта да разбера, че нещо се е случило с нея."
Упоритостта като идентичност
Може би най-точното определение за Лилия идва от едно послание на Марий Росен при дипломирането ѝ: "Лили, ти си борба."
"Не смятам, че съм най-талантливият или най-красивият артист в България, но знам, че не се отказвам. Това, че се боря и че продължавам, е най-силното ми качество. Никога не ми е минавало през главата да се откажа. Не мога да функционирам извън театъра. Опитах - работих с майка ми в сферата на недвижимите имоти - но това приключи много бързо."
Сцената и първите изпитания
Пътят ѝ започва не с триумф, а с урок. Определя първата си поява на сцената като провал. Тогава, едва 14-годишна, Лилия си задава въпроса: "Ставам ли за сцена?"
"Но това ме амбицира още повече да докажа, че мога. Така, години по-късно, все още се притеснявам преди да се кача на професионална сцена - и в Стара Загора, и в София, но никога не се съмнявам, че това е моят път. Но публиката, особено детската, е най-невероятното нещо - тя е искрена, тя преживява всичко с теб. В момента се чувствам изключително добре в театъра в Стара Загора и за мен това е голяма сцена. Театърът е страхотен, а публиката е възпитана и истински обича театъра, което прави огромно впечатление. Чувствам се привилегирована да съм част от този екип и искам да се развивам тук, да работя с различни режисьори и да минавам през разнообразни творчески процеси. Засега не мисля за следваща стъпка, защото съм напълно удовлетворена от това, което имам".
Мюзикълът и градската култура
Мюзикълът днес преживява своя нов подем и постепенно отново се превръща в част от съвременната градска култура - онзи тип изкуство, което съчетава лекота и дълбочина, достъпност и майсторство.
"Мюзикълът е много цялостно изкуство. Там няма къде да се скриеш - трябва да бъдеш актьор, певец и разказвач едновременно."
Въпреки че има сериозен опит в танца, пеенето идва като ново предизвикателство.
"Музиката винаги ме е привличала и в момента активно се уча — свиря на пиано, уча солфеж и пеене, макар да започнах доста по-късно от обичайното. Това обаче ми помага, защото съм по-осъзната и мотивирана. Не знам дали бих тръгнала към професионална музикална кариера, но със сигурност музиката ще остане важна част от живота ми. Никога не съм пяла преди. В момента се уча тепърва. Но определено мюзикълът е жанрът, към който имам най-голям интерес в момента, защото е различен от всичко, което съм правила."
Тук голяма подкрепа в живота на Лилия е нейният приятел - той е музикант и продуцент и най-вече ѝ помага в музикалния аспект, макар да стои плътно до нея и в другите предизвикателства.
"Ролята на Гинда в мюзикъла е първият ми изцяло положителен персонаж, което се оказа голямо предизвикателство, защото досега съм играла предимно антагонисти. Беше ми трудно да изградя образа на "доброто", защото то не се играе лесно. Опитах се да добавя нюанси и закачливост, за да не бъде образът еднопластов. Продължавам да я развивам и с всяко представление откривам нови неща в нея".
В този смисъл образи като Глинда, както и фигури като Мери Попинз или Питър Пан, продължават да живеят отвъд сцената - като част от една съвременна градска митология, която носи усещане за ред, надежда и лекота в иначе динамичния свят. И може би точно в това се крие смисълът на нейния път - в способността да останеш устойчив, без да губиш мекотата и вярата си.
Защото понякога най-силните роли не са тези, които променят света, а тези, които ни напомнят, че да бъдеш Добра Фея също е избор.

НАЙ
Пастелен Великден: Брънч, "nude" яйца и естествена светлина
Защо съвременниците ни искат да са "друговремци"