Добавете ни като предпочитан източник в Google
#Връщайки се от Чили обратно в България, британската актриса, която от години живее и работи у нас, Манал Ел-Фейтури е презаредила "генераторите си" с десетки истории, които тепърва ще превръща в образи, роли и онези почти невидими движения на лицето, заради които понякога вярваме на един актьор повече, отколкото на самите себе си. Зад гърба ѝ е едно от най-фамозните преживявания в кариерата ѝ - симфоничен трибют на Уитни Хюстън на другия край на света, огромен оркестър, мащабна продукция и странният парадокс да преживяваш нещо, сякаш създадено за Instagram, точно когато Instagram профилът ѝ вече не е неин...
"Да направиш трибют на Уитни Хюстън на другия край на света, в Чили, с огромен оркестър, и да не можеш да споделиш почти нищо от това в социалните мрежи - точно това сякаш захрани вътрешния ми свят и се превърна в емоционална инжекция за нови превъплъщения, мечти, роли... Дори промени идеята ми за живота", споделя Манал Ел-Фейтури в интервюто си за #URBN.
Но как се стига дотам един артист да се намира в центъра на едно от най-вълнуващите професионални преживявания в живота си и едновременно с това да остане заключен "отвън", пред вратата на собствения си дигитален свят?
Отговорът звучи като сюжет, който може да захрани киноистория най-малко две направления и три жанра: хакер открадва Instagram профила на Манал с десетки хиляди последователи, а докато тя се опитва да си го върне, той се влюбва в нея.
Още снимки вижте ТУК>>>
"Първите дни в Чили се чувствах ужасно. Предупреждавах най-близките си за случилото се, казвах им да не дават личните си данни и да не превеждат пари, ако хакерът се опита да ги измами от мое име. Успоредно с това разговарях с него денонощно, опитвайки се да го убедя да ми върне профила. В крайна сметка той се оказа влюбен в мен."
В крайна сметка, профилът се връща в ръцете на Манал. Манал, обаче, не.
"Знаеш ли какво? Аз вече не го искам. Някой беше проникнал в моето кътче, в моето място. Чувствам се така, сякаш някой е влязъл в дома ми, и сега просто не искам да се връщам там."
Откраднаха образа ѝ, но ѝ оставиха нов живот"
Има особена ирония в това, че точно когато някой друг превзема публичния образ на Манал Ел-Фейтури, самата тя е принудена да остане насаме с човека зад него - без сторита, без филтри, без непрекъснатото доказателство, че си бил там, че оркестърът наистина е бил огромен, че аплодисментите са се случили и че преживяното е достатъчно значимо само ако бъде видяно от още няколко десетки хиляди души.
За известно време остава само животът. И Манал сякаш открива, че точно това ѝ е липсвало. Разговорът ни много бързо напуска социалните мрежи и се връща там, където тя очевидно се чувства най-сигурна - на сцената. Не като място за доказване, а като място за неочаквана и почти сюрреалистична среща.
"За мен да бъда на сцена е огромна привилегия. Ако пея в ресторант в Казанлък пред десет души, ще бъда същият артист, какъвто бих била, ако пея пред четири хиляди."
А понякога разбираш какво всъщност означава една вечер на сцена едва след като тя е свършила. След концерта в Чили Манал получава писмо от жена, подарила на баща си билети за шоуто за Деня на бащата. Разказва на Манал, че е израснала с касета на Уитни Хюстън, която баща ѝ ѝ донесъл от САЩ. Когато жената завела баща си на концерта на Манал, той пял, снимал се с Манал и показвал снимката на всички. Наколко дни по-късно внезапно починал от инфаркт. "Ти подари на баща ми една прекрасна вечер, изпълнена със спомени, емоции и радост", пише дъщеря му - и вероятно няма по-точна мярка за успеха на един артист от спомена, който остава, когато прожекторите вече са угаснали.
Мащабът, изглежда, е подробност. Публиката не е число, а присъствие, и десет души, решили да ти подарят част от вечерта си, не заслужават по-малко от четири хиляди, дошли да чуят големите песни на Уитни Хюстън.
"Защо аз?! Защо на мен?!"
Зад поканата, отвела Манал на другия край на света, стои Merlin Production - компания, която работи по мащабни международни музикални проекти с пълни филхармонични оркестри. Именно оттам идва и предложението за Чили, което за самата Ел-Фейтури първоначално звучи почти толкова неочаквано, колкото и всичко, което ще последва след него.
За Манал именно отношението към хората превръща работата с Merlin Production в Чили в нещо повече от поредната голяма продукция - от англоговорящия човек, който е до нея през целия процес, през продуцента Крис, присъстващ лично на всяка репетиция и представление, до диригента и музикантите от оркестъра, част от които дори учат английски, за да общуват по-лесно с нея. "Най-силно ме впечатли, че всеки човек в продукцията беше еднакво важен, независимо от ролята му", казва Манал, която стига до Merylin благодарение на италианския си агент Davide La Bollita, работил с компанията по различни продукции в продължение на години.
Самата покана за Чили също е от онези истории, които Ел-Фейтури разказва с удоволствието на човек, способен да вижда комичното дори в собствената си не толкова забавни биографични моменти. Тя не е Whitney Houston tribute artist в традиционния смисъл, макар мюзикълът The Bodyguard, който създаде в България, да е част от професионалния ѝ път. И все пак е достатъчно впечатляваща, за да може да носи отговорността, посягайки към този образ на Diva.
"Попитах AI кои са най-разпознаваемите Whitney Houston tribute артисти. Появи се една американска изпълнителка, но се появи и моето име. Зададох си въпроса: "Но аз не правя Whitney Houston tribute, а The Bodyguard. Защо аз?
Отговорът се върти около една дума - versatility. Няма как да не я употребим на ангийски в контекста, тъй като срещу нас стои британка. Какво значи тази дума - тя описва способността на артиста да не бъде заключен в един жанр, един глас, един типаж, да преминава между кино, музика и сцена и все пак да не губи собствената си идентичност.
Манал има и по-кратко обяснение: "Беше Бог."
А после добавя една от онези реплики, които първоначално звучат почти небрежно, но продължават да се връщат през целия ни разговор:
"Когато нещо е твое, то е твое."
И точно в Чили, на хиляди километри от България, се случва нещо, което кара иначе експлозивната Манал да смени тона и за миг да стане необичайно тиха. Сред музикантите в оркестъра има челистка, която е дала име на инструмента си. Именно този неин жест към музиката и челото, с което е на сцената, поставя на дневен ред една история, започнала много преди Манал да прекоси Океана и двете жени да се окажат на една сцена. Повигда въпроса за онова, което може би се достига до теб под друга форма... За случайността и необяснимото...
Чело с името Олга.
Име, което не очакваш да срещнеш точно там, на тези географски ширини, но което за Манал не е просто случайна комбинация от четири букви. То я връща мигновено към България, към една изгубила физическата си форма любов, която очевидно не е престанала да живее някъде и да намира пътя си обратно.
Олга се е казвало починалото ѝ куче - някога травмирано животно от приют, което я подлага на невероятни изпитания, превръщайки се в нейно дете, а след смъртта си остава една от онези рани от любов, които времето не лекува, но ни учи да живеем с тях и въпреки тях.
"Но по-икнтересното е, че Олга пееше. Не метафорично",обелязва Манал. Когато тя запявала у дома, кучето вдигало глава и се включвало със своя глас, а сред многото видеоклипове, останали от живота им заедно, има и такива, в които двете "пеят" "I Will Always Love You. Същата песен, която години по-късно Манал изпълнява в Чили като част от симфоничния трибют на Уитни Хюстън, а до нея акомпанира едно чело на име Олга.
"Когато пеех, гледах към диригента, а след това поглеждах към Олга."
Не защото един инструмент може да върне онова, което си загубил, нито защото всяко съвпадение непременно трябва да бъде превърнато в знак. Просто паметта понякога има странна география - прекосява континенти, години и цели животи, за да се появи там, където най-малко си очаквал да я срещнеш.
В Чили публиката чува I Will Always Love You, а Манал, поне за миг, отново чува Олга.
Това е върнатият живот в тази история - не буквално върнат, разбира се, но наподява един друг вид завръщане, който паметта понякога ни подарява без предупреждение: за няколко минути, с една песен, с един тон.
От Чили Манал не се връща, за да разказва как се става звезда. Връща се, за да разглобява професията на съставните ѝ части - психология, глас, идентичност, камера, стратегия, емоционална памет - и да покаже на други актьори как да ги сглобят отново, но този път около най-трудния персонаж за изиграване: самите себе си.
Името на проекта ѝ е почти естествено продължение на тази философия - BEYOND THE SPOTLIGHT.
До Манал в Beyond the Spotlight застава Милен Петров - режисьор и фотограф, с когото една първоначално дигитална колаборация постепенно прераства в творческо партньорство между киното, фотографията и high-end fashion естетиката. Двамата създават и водят workshop-ите заедно, обединявайки актьорския опит на Манал с визуалния поглед на Милен, а зад гърба си вече имат общи рекламни и филмови проекти, включително късометражен филм за психичното здраве с участието на Манал, който поема към международни фестивали.
Интересът вече е достатъчно красноречив: заради голямото търсене е добавен допълнителен workshop в София на 12-13 септември, който вече е напълно разпродаден. Следват София на 19-20 септември, Пловдив на 26-27 септември, Бургас на 3-4 октомври и Варна на 17-18 октомври.
Манал съзнателно държи групите да са малобройни. В професия, в която актьорите прекарват огромна част от живота си в опити да бъдат забелязани сред десетки други лица, тя отказва да превърне обучението им в още една тълпа конкуренти.
"Много актьорски класове са с над 20 души, но за мен е важно всеки изпълнител да получи истинско индивидуално внимание и да си тръгне с нещо ценно."
Headshots. Работа върху монолог. Опит пред камера. Casting guidance. Зад тези практически инструменти обаче стои далеч по-интересният въпрос:
Какво внясяш в тази стая още преди да си произнесъл първата реплика?
И какво остава от теб, когато прожекторът угасне. Манал го формулира по-просто:
"Гледам как хората влизат притеснени, а си тръгват по-леки, по-смели, повече себе си."
Повече себе си. Две думи, които вероятно казват повече за философията на Beyond the Spotlight от цяла учебна програма. Защото отвъд прожектора няма роля, зад която да се скриеш, няма аплодисменти, които да ти кажат дали си достатъчно добър, и няма Instagram профил, който да докаже, че съществуваш. Остава онова, което носиш със себе си, когато светлините угаснат. И именно оттам започва актьорът/
Акцентът отваря врата. Но какво правиш, след като влезеш?
Интересът към работата на Ел-Фейтури вече идва и от разпознаваеми имена от българската актьорска среда, особено заради едно от уменията, които могат да отворят вратата на международния кастинг или да я затворят още с първата реплика - диалектите и акцентите.
"Ако си българин, забрави за момент идеята, че непременно трябва да правиш британски акцент. Фокусирай се върху американския."
В разговора ни се появява и името на Юлиан Костов, когото Манал познава от ранните години на международния му път, когато работата върху акцента вече е част от професионалното изграждане. Но тя отказва да превърне произношението в удобното обяснение защо един български актьор успява навън, а друг - не.
"Не мисля, че българските актьори имат проблем. Мисля, че системата има проблем."
Акцентът може да бъде научен. Техниката - усъвършенствана. Гласът - поставен. Камерата - опитомена. Но можеш ли да научиш някого да чувства?
Девет лица. Девет истории. Нито една изиграна емоция
За да разберем как работи този механизъм, обръщаме ролите. Вместо Манал да обяснява как един актьор достига до емоцията, я поставяме пред обектива и я молим да я извика. Девет черно-бели портрета. Девет състояния. Без персонажи, без декори, без измислени биографии. Зад всяко лице стои истинска история.
Това е нейният Emotional Toolbox, създаден специално за #URBN!
HAPPINESS
Големите радости понякога идват на малки лапи. Щастието Манал намира там, където забързаният поглед рядко спира - в животно, което успява да ѝ покаже какво иска, в уличните котки, които тичат да я посрещнат, в стар приятел, появил се сякаш по часовник точно когато е необходим. И дори в онези възможности, които не са завършили с успех, защото провалът също може да остави нещо след себе си, стига човек да не е прекалено зает да го мрази.
"Благодарна съм и за възможностите - дори за онези, които не се получават, защото обикновено взимам от тях ново умение или урок."
Понякога щастието не е това, което получаваш, а способността да забележиш какво все пак е останало.
INDIFFERENCE
Луксът да не отговориш. Безразличието при Манал не е студенина, а граница - една от онези, които човек обикновено се научава да поставя едва след като твърде дълго е позволявал на чуждите мнения да влизат без покана.
"Научих, че не всяко мнение заслужава енергията ми. Понякога най-силният отговор към човек, с когото изобщо не си съгласен, е просто: не е необходимо да участвам в това."
Понякога отказът от реплика е най-шумната реплика.
SUPPRESSED HAPPINESS
Секундата преди щастието да избухне. За потиснатото щастие Манал отново се връща в Чили - към момента, в който пристига с голяма творческа идея и наблюдава как продуцентският екип не просто я приема, а започва да превръща онова, което дотогава е било само в главата ѝ, в реалност.
"Опитвах се да не показвам колко съм развълнувана, защото вече имах усещането, че ще бъде невероятно."
Това е щастието миг преди да стане видимо - онова тайно знание, че нещо прекрасно вече е тръгнало към теб, но още не смееш да го произнесеш на глас, сякаш думите могат да развалят магията.
HAPPILY SHOCKED
Когато хаосът е толкова голям, че остава само смехът. Тук няма сцена, оркестър или драматична любовна история. Има парализирано малко куче, памперс и онзи особен вид домашен апокалипсис, който могат да разберат само хората, живели с животно. Прибираш се с надеждата този път да не е успяло да свали памперса си. Успяло е. Последствията са навсякъде.
"Има моменти на толкова нелеп хаос, че просто трябва да се смееш."
Понякога между ужаса и смеха има само една секунда.
DISGUST
Грозотата няма нищо общо с външния вид.
"Липсата на емпатия го предизвиква в мен веднага. Жестокостта, егоизмът и хората, които са толкова погълнати от собствената си значимост, че забравят да изпитват състрадание към друг човек или животно."
Отвращението на Манал не е към грозното. То е към безчовечното.
SADNESS
Някои загуби продължават да пеят. За тази снимка не е необходима нова история. Вече я знаем.
Олга.
"Тя премина от травмирано куче от приют, което ме предизвикваше отвъд всякакви граници, до моето бебе. И пееше I Will Always Love You с мен. Сега, когато пея тази песен, тя веднага ме свързва с любовта, скръбта и всичко, което загубих с нея."
Емоционалната памет няма хронология. Една песен е достатъчна, за да събере България и Чили в една точка. А понякога е достатъчно едно чело да носи правилното име.
EXPLOSIVE FRUSTRATION
Последният милиметър на търпението. Манал може да даде много - търпение, емпатия, любов, още един шанс, а после още един. Затова експлозивната ѝ фрустрация не живее в първата обида, а в последната капка след твърде много простени преди нея.
"Мога да дам огромно количество търпение, емпатия и любов. Но когато някой многократно се възползва от тази доброта и накрая прекрачи границата, нещо се превключва."
Не натрупването, а мигът, в който ключът щраква.
SEDUCTIVE CURIOSITY
"Защо, по дяволите, точно ти?". Тук разумът отстъпва място на химията - онзи човек, който изобщо не отговаря на представата ти за "твоя тип", но притежава нещо необяснимо, което те кара да останеш още минута, да се приближиш още сантиметър, да зададеш още един въпрос.
"Това е онзи момент: "Защо, за бога, ме привличаш?". Някой напълно неочакван има нещо, което те кара да поискаш да се приближиш и да разбереш повече."
Съблазняването невинаги започва с желание. Понякога започва с въпрос.
ANGER
Гневът като форма на съвест. Последната емоция напуска личната биография и отваря вратата към света отвън.
"Свързвам гнева с несправедливостта - войната, глада, страдащите деца, неравенството и общество, в което парите могат да диктуват отношенията, семействата и свободата ни. Това е фрустрацията от системи, които сякаш ценят оцеляването и статуса повече от хората."
Тук гневът не е крясък, нито юмрук върху масата. Той е отказът да приемеш за нормално нещо само защото светът е свикнал с него.
И деветият портрет всъщност ни връща към първия, защото Emotional Toolbox не е колекция от физиономии, а архивът, който всеки човек носи със себе си - само че актьорът трябва да знае кое чекмедже да отвори точно когато някой извика "Action". Някъде между актьорството, Чили, България, професионалните битки и всички онези неща, които може никога да не се случат, разговорът ни стига до надеждата.
"Какво дава религията на хората? Надежда."
За Манал надеждата не е захаросана версия на действителността, а професионален инстинкт - онази почти ирационална вътрешна сила, която те кара отново да отидеш на кастинг, отново да влезеш в репетиционната, отново да се качиш на сцената, след като предишният опит не е завършил така, както си си представял.
"Мога да ти кажа в какво аз съм добра. Не мога да ти кажа в какво ти си добър. Когато дойдеш в класа ми и те опозная, мога да започна да виждам в какво си добър. Но ти вече го знаеш най-добре."
И така стигаме до третия живот.
След Уитни идва Тина
Тъкмо когато си мислим, че един следобед вече е побрал достатъчно животи - от България до Чили, от откраднатия Instagram до едно чело на име Олга, от Уитни Хюстън до деветте черно-бели лица пред обектива - Манал отваря още една врата.
Следващата голяма крачка, която иска да направи, има име. Тина Търнър. Не просто да изпее песните ѝ, а да се превъплъти в нея - да намери гласа зад гласа, жената зад сценичната стихия, болката зад силата и онова почти свръхчовешко умение да напуснеш един живот, когато той вече не е твой, и да започнеш следващия, без да питаш света дали не е станало прекалено късно.
И точно тогава в заведението, в което разговаряме, зазвучава Тина Търнър.
"The Best"
След всички приказки за Бог, съвпаденията, надеждата и онова нейно "когато нещо е твое, то е твое", би било почти невъзпитано да не забележим момента. Но по-интересното тук е, че осъзнавам, че актрисата и продуцент Манал Ел-Фейтури очевидно не иска да бъде "най-добрата" версия на някого другиго - нито на Уитни, нито на Тина, нито дори на жената, която някога е била в онзи Instagram профил с десетки хиляди последователи.
Тя изглежда много по-заинтересована от нещо друго - да разбере колко още версии на самата себе си не е срещнала. Първият ѝ живот в тази история беше откраднат. Вторият се върна за няколко минути чрез една песен и едно чело на име Олга.
А третият?
Третият тепърва започва.
И ако следващата Манал се появи с рокендрол походката, гласа и дивата енергия на Тина Търнър, вероятно вече има достатъчно истории в своя Emotional Toolbox, за да я посрещне. И достатъчно живот, за да не ѝ се налага да играе всичко. Все пак тя го каза още в началото:
"Когато нещо е твое, то е твое."
Добавете ни като предпочитан източник в Google
Ако вярвате в правото си на обективна информация, подкрепете ни.
Вашето дарение от всякакъв размер и по всяко време означава много за нас.
Скъпи читатели,
Днес повече от всякога независимата журналистика има нужда от вас.В мисията си да предоставяме обективни, достоверни и навременни новини, разчитаме на вашата подкрепа.
Ако вярвате в правото си на обективна информация, подкрепете ни.
Ако вярвате в правото си на обективна информация, подкрепете ни.
Вашето дарение от всякакъв размер и по всяко време означава много за нас.
Скъпи читатели,
Днес повече от всякога независимата журналистика има нужда от вас.В мисията си да предоставяме обективни, достоверни и навременни новини, разчитаме на вашата подкрепа.
Ако вярвате в правото си на обективна информация, подкрепете ни.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
НАЙ
Пуснаха AI Хитлер в реклама, но клиентите не се засмяха