При шадравана пред НДК

Хитра Петра

#Градските истории са любимата ни тема за разговор с приятели. Особено ако са за малки добрини, големи хвалби, ако са забавни, злободневни и ни карaт да си мислим за точно онзи наш любим познат с подобен манталитет... Затова и #URBN oтделя специално място за анекдотичните разкази на #Хитра Петра! Щафетата се поема от писателката Диана Петрова, която влиза в ролята на разказвача! Очаквайте нов градски анекдот всяка седмица!

***

Разделяме се с приятелка до НДК по тъмно. Тръгвам към метростанцията откъм улица Витоша с надеждата да хвана последния влак. Шадраваните са осветени, а по ръбовете им са насядали млади хора. Разговарят, смеят се, някои пушат, а други се пръскат. Топло е, в разгара на лятото и във въздуха се носи ароматът на отмаляващия град. Криввам и сядам. Впервам поглед в светлините и водата, която изригва като изкуствен вулкан край тях.

- Това ти ли си бе? – чувам изненадан мъжки глас зад себе си.

Вдигам поглед. Коцето. Коцето, с когото си правехме синки по вратовете в гимназията. Коцето, който пренесе пружините от разглобеното ми легло в Студентски град. Коцето, който ме научи да се разхождам в планината. Не сме се виждали от близо десеттина години, когато напуснахме по-рано срещата на класа и се събудихме голи на земята в хотелската стая. Сяда до мен направо с подскок – запазил е тази пъргавост от тийнейджърството.

- Как се озова тук, нали стана лесничей? – питам.

- На една конференция съм.

- Изтрил си ме от социалните мрежи – отбелязвам.

- Е да, не се търпеше вече.

- Кое не се търпеше? ю

- Все едно.

Опитва да ми спести нещо, обяснява как това, че ме е блокирал е всъщност плод на една добре конструирана върху опита предвидливост. Щяла съм да почна да го дразня, да ме намрази и защо, защо като сме имали толкова хубави спомени в гимназията.

- Ясно – казвам.

Настъпва мълчание, в което и двамата броим наум ситните бръчици по лицето на другия. Старата любов не е вечна. От няколкото разменени думи разбираме колко много сме се отдалечили един от друг. Той работи в гората, а децата му все още не са отишли в детска градина. Моите пък са вече студенти и жонглирам с работата на две места, за да изплатя кредитите си. Никой не си тръгва обаче.

- Помниш ли, когато те бутнах в басейна на лагера в Сливен? – сещам се изведнъж.

- Аз помня друго. Как, без да ти мигне окото, отиде и ми смени сгрешеното контролно зад географицата. Тогава си помислих, че си луда.

- А сега какво си мислиш?

- Че си си падала по мен.

- Е, вече не си падам – казвам с въздишка. – Не си падам по никого.

Поглежда ме, а устните му едва доловимо се свиват – като горящо листо. Става.

- Ще тръгвам – съобщава.

- Чао – казвам, без дори да се обърна към него и продължавам да зяпам към светлините във фонтаните.

В този миг те изгасват. Значи е един часа през нощта, мисля си. Изпуснала съм метрото и ще трябва да хващам такси, и ще трябва да слушам как се оплаква таксиджията и ще трябва... Преди да се усетя съм във водата и то така добре изкъпана, като все едно съм се гмуркала. Коцето е влязъл вътре и ме пръска в тъмното.

- Какво правиш бе? – смея се, като наум благодаря, че чантата ми е останала на сухо.

- Връщам ти го.

- Време е.

- Време е за какво?

- Време е да започнеш пак да живееш.

Помага ми да изляза, а после си правим дълга разходка до дома, защото никое такси няма да ме вземе така мокра. Разделяме се пред входа ми.

- Моля те, без уговорки, няма смисъл – казва.

- До следващия шадраван – отговарям.