#Градските истории са любимата ни тема за разговор с приятели. Особено ако са за малки добрини, големи хвалби, ако са забавни, злободневни и ни карат да си мислим за точно онзи наш любим познат с подобен манталитет... Затова и #URBN oтделя специално място за анекдотичните разкази на #Хитра Петра! Щафетата се поема от писателката Диана Петрова, която влиза в ролята на разказвача! Очаквайте нов градски анекдот всяка седмица!

***

Осем часът е. Навън е мрачно априлско време, а снощи по телевизията съобщиха, че спират газа за България. Много ми се спеше, когато разбрах новината и не мислих много за нея. Излизам да разходя кучето. 

Джеки Чан, както сме го кръстили, си е направил представителна извадка от съседи, пред чиито дворове се завърта.  Започва от богатия чуждестранен бизнесмен с къща на мечтите. Това е любимото му място, където извършва дейностите по отделяне на ненужното от приетите хранителни продукти. Как ли не съм опитвала да го разсея, но не, той е избрал тази прелестна къща и всеки ден изказва мнението си за нея по свой начин.

Тъкмо събирам дължимото на природата в пликче, когато бизнесменът се задава от парадното си стълбище заедно с добре възпитаното си куче - Адра.     

        - Пусни Джеки да поиграят - казва ми.     

        - Защо не - отговарям, като знам, че цялата ни среща ще продължи около минута. Не обичам да подхващам разговор с бизнесмени, защото те винаги бързат и реално можеш да говориш с тях само за времето. Кучетата обаче все пак се разиграват и аз решавам да наруша мълчанието.     -

        - Чухте ли, че спират газа снощи?     

        - Да, дори аз се плаша от сметките вече.   

        - Ще минавате ли към друг източник на отопление?     

        - Не съм проучвал.

Потегляме с Джеки по пътя и си мисля, че ако богатият ми съсед не е проучвал, значи не е толкова страшно за него. И как ли, той може да изкупи целия квартал! Продължаваме по пътя, Джеки минава през няколко съседа, подгонва една котка, полегнала спокойно върху капака на пластмасовата кофа за боклук. После хуква след стария си приятел, който се прости с вкусните манджи на господарите си в името на свободата.  Стигаме до неизмазаната схлупена къща на възрастния евангелист. Не знам откъде ни забелязва, но веднага изскача навън.   

        - Ела, ела, да ти дам разсад от домати.     

        - Не искам разсад, нямам време за домати.

Бързам да се изнижа, защото за разлика от богатия ми съсед, беден на време, бедният ми съсед има само едно богатство. И то не се изразява в широко скроена душа, в доброта или в кеш, а в свободно време. Този човек е способен да погубва своите, а и чуждите утрини със завидна изкусителност. Бързам да го подмина, но той отваря външната порта и буквално препречва пътя ни. Джеки това и чака, шмугва се в двора му и аз вече съм принудена да разменя още поне няколко изречения със съседа.     

        - Ти чу ли, че спират газа? - хили се той. - Бог си знае работата. Ще накаже богатите.   

        - Аз мисля, че липсата на газ ще се отрази и на бедните.     

        - Няма бе! Как, аз съм на дърва.     

        - Но тези дърва идват при теб с камион, който върви на газ.   

        - На бензин върви специално този.

Започвам да викам Джеки, но знам, че ще му отнеме поне още минута, за да разбере, че в тази къща няма нищо интересно за него.     

        - Не знам защо си доволен обаче - не се стърпявам да отбележа.     

        - Защото в лоши времена богатият става беден и тогава всички сме равни.     

        - Всички сме равни пред газа и пред войната зад него - допълвам с обичайната си язвителност.     

        - Не, не - заключва той. - Всички сме просто равни. И животът обича да ни го припомня.

Поглеждам към двора му, пълен с боклуци, разкривените джанки и неизмазаната къща. Търся равенството, искам да го видя с очите си. В този момент пристига Джеки, излиза от двора и оставя своя обичаен отпадък пред вратата. Вадя ново пликче и събирам подаръка му.

В крайна сметка, всички сме просто равни.