#Студът е студ навсякъде, ще кажете, независимо дали той в София, Москва, Хелзинки, Киев, може да бъде студено и в Мадрид, Лисабон или в обкръжението и хората около нас, или навсякъде, където се чувстваме самотни.
Тръгвам за Киев съвсем сама. Наистина не знам къде отивам. Не отивам при приятел, не отивам да се срещна с някого, не отивам да правя интервю. Отивам на гости на самия Киев.
Авторът на Impressio - Юлия Владимирова гостува с градски разказ в #URBN
Снимка: Юлия ВладимироваТръгвам с раницата на гърба. Около полунощ кацам, опашки, сънливи хора, в мен обаче кипи адреналин, къде ще отида, ще ме чака ли уговореното такси, ще се намерим ли?
Още снимки вижте тук >>>
Трудно, но се намираме, виждам човек който държи табелка в ръцете си с името ми. Потегляме към града, таксито обаче е черно ауди, няма знак за такси, все повече се чувствам като в руски гангстерски филм, малко се стряскам, но гледам да не го мисля. Почвам да маркирам притеснението си като не спирам да говоря на шофьора и да го разпитвам.
В един момент ме попита: "Ти да не си полицайка?"
Цветни стари сгради в разходка из красивия старинен център на украинската столица
Снимка: Юлия ВладимироваКиев е тъмен през прозореца на аудито и още не мога да почувствам никаква емоция към него, не го схващам.
Михайловски Златовръх манастир, Киев
Снимка: Юлия ВладимироваАудито ме оставя в самия център, на Михайловская улица, до площада на Независимостта. Виждам безлюдна заледена улица с улични лампи, духа ужасяващ вятър, вероятните минувачи се крият някъде наоколо.
Объркана съм, чакам някой да дойде да ми даде ключове. В далечината се задава човек, не виждам добре, с качулка е и не се вижда добре, приближава се жена на около 50, увита с шалове, изглежда изморена, изтощена. Казва се Вера. Повежда ме към входа на апартамента и я питам как е работата, работи ли често по нощите. Тя казва "Да, налага се, работа, какво да правя."
Усещането ми за криминален филм все още не ме е напуснало. Но гледам да го забравя и решавам да заспя.
Киевското утро е по-благородно от непознатата вечер. Имам вече приятното усещане, че градът ме очаква, нямам търпение да го разгледам и да пребродя през местата, за които баба ми ми е разказвала. Исках да мина през любимите ѝ улици, църкви и площади.
Улично изкуство и цветове в разрез със сивото време
Снимка: Юлия ВладимироваОчаквано, вали мокър сняг, дочувам далечни звуци от протест, минавам през площада на Независимостта и си сещам за България 90-те, същите надежди, мечти, заклинания. Някак обаче не съм ентусиазирана, разменям приказки с протестиращи, но ми се ще да се придвижа някъде другаде.
Вземам си силно еспресо, пуша цигара и тръгвам без помощта на Google Maps да бродя из непознати улици.
Все по-привлечена се чувствам от златистите куполи на църквите, носят ми утеха, спокойствие. Сиво е и мрачно, затова златният цвят свети като лампа за спасение.
Нощни гледки от Киев
Снимка: Юлия ВладимироваВече е дошло обедно време и усещам аромат на борш, отдавам се на изкушението и сядам на борш в едно приятно модернистично заведение с приятни младежи сервитьори. Поръчвам си греяно вино, решавам, че ще е добре за разходката ми.
Бродя из града като вятъра, който се извива и ми се струва, че Киев е доста по-сърдечен град от Москва, но и доста по-приятен като атмосфера от София. А и улиците и тротоарите в центъра не са разбити (не знаем за околностите). Започвам постепенно да усещам ритъма на града и ми харесва.
Гледка към Киев от високо (Снимка: Юлия Владимирова)
Снимка: Юлия ВладимироваМалко преди да падне мрак, тръгвам по старата част на града, по Андре́евский спуск и директно от мокрия сняг нахълтвам в къщата музей на Булгаков. Има около 5 едри жени, които са леко разсеяни с други неща и едва приковавам вниманието им, за да ги питам за билет. Предлагат ми разходка с гид в къщата на украински, питам ги дали има на руски, леко засегнати и недоволни отсичат: Не!
Юлия Владимиров в Киев до паметника на Булгаков, който е до къщата, в която е живял няколко години
Снимка: Юлия Владимирова
Впечатлена съм от сините прозорци в тайната стаичка на Булгаков, през които нощта се вижда синя.
Докосвам бюрото, на което е писал романа "Бялата гвардия" и някак изпитвам носталгия към бита и живота му в тази къща.
Една от най-красивите църкви в Киев - "Св. Андрей"
Снимка: Юлия ВладимироваПия горещ черен чай и се натъквам на бар Косатка, който се оказва, че е доста в мой стил - вътре има дърво, грамофони, фаянсови плочки, симпатичен бар и страхотни горещи коктейли. Пийвам един горещ шоколад с калуа и бренди и се отправям на гости при приятелката на майка ми, украинка, Наталия. Жена на 58.
Изкуство из улиците на града
Снимка: Юлия ВладимироваСърдечно ме посреща и налива водка. Пийваме, хапваме сало, кисели краставички, пелмени, вдигаме тостове. Не спира да говори, аз потърквам уморено очи, но ми е неудобно да се изправя и потегля. Тостовете продължават, започват драматични разговори за младостта и приятелството, тръгват сълзи, прегръдки, целувки. Апартаментът направо ехти от мляскане.
Чудя се как да си тръгна.
Налива ми още и в крайна сметка оставам да спя на дивана в хола.
От гангстерския филм, в който бях в началото, втората вечер се намирам в задушевна съветска мелодрама. Може и комедия, защото имаше момент, в който ревахме през сълзи на хулигански смешки от студентството и детството с майка ми.
ЦУМ в красивия синкав Киев преди здрач
Снимка: Юлия ВладимироваСъбуждам се, очаква ме закуска и голяма чаша с кафе. После отново потеглям из Киев. Търся Лаврата и се разхождам на -15 около два часа, обърквам се, симпатично момиче ме съпровожда до манастирския комплекс, едва се спускам по стръмния път надолу, хлъзгаво и заледено е. Най-накрая стигнах до целта, но някак не съм удовлетворена, решавам, че не ми се влиза вътре, на намирам смисъл.
Пийвам силни кафета и обикалям улиците, вървя към ЦУМ, към сградата на Националната опера и балет на Украйна, улица Володимирска...
Мракът пада все по-заплашително и започвам да виждам града синкав.
Вървя, оглеждам го и наистина - Булгаков е прав - нощта е в Киев е синя!
Михайловския площад и гледка към катедралния храм "Св. София"
Снимка: Юлия ВладимироваСветлините, смрачаването, усещането е синкаво, ледено, но красиво, недостъпно. Въртях се на всички страни и се убеждавах все повече в синята сила на този град.
С падането на вечерта студът се засилва, но аз бързам, стигам отново до стария Андреевский спуск, улицата блести в светлини, ужасяващо красиво е. Пред църквата "Св. Андрей" възрастен човек чисти сняг. Спира и се обръща към мен
"Започва вечерната служба" казва.
Нямах цел да влизам вътре, но се изкачих по заледените стъпала. Отворих вратата и се строполих на самия вход - между вътре и вън. Полетях с огромно дълго лилаво палто напред и реших, че това е гласът на Сатаната. Свещеникът дойде да ми помогне да стана. Помислих си, ако това беше сцена от кино, кой ли филм щеше да е?
Нощна гледка към Михайловски Златовръх манастир
Снимка: Юлия ВладимироваНе всеки пада в църкви ежедневно, но когато това се случи в любимата на баба ти църква и в нейното лилаво палто, нещата започват да подтикват към повече въпроси. След службата реших да обмисля тези мъчителни мисли на чаша водка и украинска сланина+порция домашни пелмени.
С насинени колене, но все пак влязла поне в част от разказите на баба ми за този град, успях да видя Киев такъв, какъвто аз си пожелах - свеж, сърдечен, мрачен, но в същото време уютен, винаги готов да те приеме на горещ борщ.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}