#Ако си някъде около 27-годишен и живееш в София, да кажем, дошъл по време на студентстването, а след това си се влюбил няколко пъти неразумно и поне веднъж устойчиво - вероятно сме се срещали някъде между 3 и 6 сутринта в бар "Лорка". Ако си пък от кварталите на София, със сигурност си акостирал в този подземен бар поне няколко пъти, след сбирки по апартаменти... "Лорка" е сборище на бохеми, в което можеш да четеш улична поезия директно от стената, ако си умел в разчитането на чужди почерци. Там можеш да забравиш името си, адреса си, но и да намериш сродната си душа, а след това да потеглите с влак към най-близкия до София, но извън София, манастир, за да се вречеш с непознатата във вечна вярност... Разбира се, че това е истинска история и сме убедени, че Лорка има пръст в това...

Деветнадесети август е дата, в която губим безвъзвратно един от най-забележителните поети на XX век - Федерико Гарсия Лорка. Част от Поколение 27 - групата испански поети, придобили известност между 1923 и 1927 година, които изиграват главна роля в следвоенния литературен свят.

Още снимки вижте тук >>>

Поет, кърващ открито за Андалусия, където е роден дотолкова, че да прекъсне приятелството си с близкия до сърцето му Салвадор Дали само заради заглавието на филма "Андалуското куче".

Embed from Getty Images

Поет, напуснал Испания, за която умира, само за да забрави несподелената си любов и да посвети поеми на Бруклинския мост. 

Лорка. Име, което кара кожата ти да настръхва...

Той експериментира с авангардните форми на поезията и е запален по сюрреализма от художника Салвадор Дали, с който имат (абсолютно сигурно!) платоническа любов, която едва ли е прерастнала в нещо преходно като плътското.

Лорка, поет е депресия заради собствените си увлечения, смятани тогава за незаконни. 

Лорка е порт неразбран, красив и смугъл, който е убит без право на процес, без право на последна дума... 

Защото една дума от него никога не ни е стигала, но почти винаги ни е напълно достатъчна, за да се почувстваме не-сами.

Няма как да си гражданин на света или да твърдиш, че си интелектуалец, ако поне веднъж не си пил коктейли в бар с името на Лорка. Той е емблема на бохемството, но и на отявлената гражданска позиция. Същевременно е и страдалец, дамгосан с догмите на своето време, несретник за обществото, който успява да пребори аутсайдерството именно с градските събирания, четения, изложби... 

Лорка принадлежи на градската среда с всичките ѝбезкрайни вечеринки и бохемски вечери, пияни утрини и следобедни ликьори, по време на които са се зараждали шедьоври. Можем само да си представяме какви са били разговорите им с Дали и с останалите от Поколение 27. Някои от най-силните цитати от писмата между Лорка и Дали висят по стените на десетките градски барове с името на "Лорка". 

Но защо не Дали, а Лорка? 

Именно защото Лорка е определял себе си като несретник, намиращ себе си в безсънието на града. Знаем, че 4 часа сутринта обикновено знае всичките ни тайни - тогава в инсомнията си търсим отговорите на въпросите, които ни глождят и за които отговор не търсим от другите. 4 часа е времето за тягосно, самотно питие в бар, който да ти носи онази поетична трагичност на самотния поет, в чиито стихове целувките на смъртта са най-желание. Баровете са мястото, където давим несподелената любов или я забравяме, намирайки споделена. 

Лорка е сочен за най-забележителния от Поколение 27, състоящо се от  Хорхе Гилен, Педро Салинас, Рафаел Алберти, Дамасо Алонсо, Херардо Диего, Луис Сернуда, Висенте Алейксандре, Мануел Алтолагире и  Емилио Прадос. Убит е от националистите в началото на Испанската гражданска война. Роден е в заможно семейство, сменял е градове в местене със семейството си, изпъкващ именно с бохемската си култура в студентските си години. Лорка е млад, красив и смугъл. Той е висок, чаровен и напорист.

Точно като любовния идеал, който може да те преследва из тъмните градски улици, когато не ти се прибира. 

Снимка: Личен архив

Един от най-скъпи, но и най-артистични барове в Лондон носи името на Лорка . Намира се в Туфнел Парк. 

Embed from Getty Images

През 1919 Федерико Гарсия Лорка отива да учи в Мадрид, където се сприятелява със състудентите си Луис Бунюел и Салвадор Дали, както и с много други, които по-късно оказват влияние върху културния живот на Испания. Там се среща и с Грегорио Мартинес Сиера, директор на театъра Театро Еслава, по чиято покана пише и поставя през 1919 – 1920 първата си пиеса „El maleficio de la mariposa“. Драма в стихове, описваща невъзможната любов между хлебарка и пеперуда, с други насекоми в поддържащите роли, тя е свалена от сцената само след четири представления.

В края на 20-те години Федерико Гарсия Лорка изпада в засилваща се депресия, свързана с неговата хомосексуалност и опитите да я прикрива от своите приятели и роднини. Нарастващото отчуждение с най-близките му приятели - Дали и Бунюел, които заедно правят филма „Андалуското куче“ (1929), засилва самоубийственото усещане. Несподелена любов към скулптора Емилио Аларден, който по това време се жени, засилва желанието за бягство надалеч и Лорка заминава за Ню Йорк, където издава забележителната си стихосбирка "Поет в Ню Йорк".

Затова и един от баровете в Бруклин все още носи неговото име. Известно място за артистични личности от европейски произход, които осъмват в дискусии за новата литература, контемпръри изкуството и класическото творчество. 

Embed from Getty Images

В Съединените щати Лорка остава само година.

Завръщането на Федерико Гарсия Лорка в Испания през 1930 съвпада с падането на диктатурата на Мигел Примо де Ривера и възстановяването на Испанската република. Година по-късно вече е директор на финансираната от правителството студентска театрална трупа La Barraca, създадена с цел да пътува из страната и да запознава предимно селската публика с класическия испански театър.

Тогава Лорка създава т.нар. "селска трилогия" - "Кървава ватба", "Йерма" и "Домът на Бернарда Алба". Пиесите са били част от репертоара на всеки от себеуважаващи се градски театри в цял свят.

Снимка: Getty Images

Затова и голяма част от клиентите на баровете с името на Лорка са тясно свързани с театралното и визуалното изкуство. Не случайно в един от баровете в Андалусия има голям принт с цитат от Лорка, писан по време на странстването му САЩ. Там текстът гласи: 

Но ако на някого през нощта мъхът по слепоочията се сгъсти,

отворете люковете, за да види под луната

фалшивите чаши, отровата и черепите на театрите...

Със започването на Гражданската война през 1936, Федерико Гарсия Лорка заминава от Мадрид за Гранада. Той осъзнава, че това означава почти сигурна смърт, тъй като градът е известен с най-консервативната олигархия в цяла Андалусия. Гарсия Лорка и зет му, кметът социалист на Гранада, скоро са арестувани. Те са разстреляни на 19 август 1936 от фалангистката милиция и са погребани в необозначен гроб някъде в близост до Гранада. Режимът на Франсиско Франко поставя произведенията на Гарсия Лорка под забрана, която е смекчена едва през 1953, когато са издадени силно цензурирани „Събрани съчинения“.

Едва след смъртта на Франко през 1975 става възможно животът и смъртта на Гарсия Лорка да бъдат публично обсъждани в Испания.

Днес паметта на Гарсия Лорка е отбелязана с централно разположена статуя на мадридския площад Санта Ана.

През 1986 песента на Леонард Коен „Take This Waltz“, чийто текст е английски превод на стихотворението на Гарсия Лорка „Pequeño vals vienés“, достига първо място в испанската сингъл класация.

Снимка от бар "Лорка":Но ако на някого през нощта мъхът по слепоочията се сгъсти, отворете люковете, за да види под луната фалшивите чаши, отровата и черепите на театрите..."

Снимка: Личен архив

У нас бар "Лорка" в пресечките на малката столична уличка "Иван Шишман" е вдъхновен именно от стихотворението "Бар в безсъница", а само запознати могат да уловят това, ако се вгледат в декорирания с "черепите на театъра" бар. 

 В памет на Лорка пубикуваме стихотворението му "Град в безсъница" (Ноктюрно за Бруклинския мост", в превод на Ралица Маркова: 

Никой няма да заспи под това небе. Никой. Никой.

Никой няма да заспи.

Децата на луната бдят и обикалят своите колиби.

Ще дойдат живи игуани да ухапят хората, които тук не спят,

и бягащият със разкъсано сърце на ъгъла ще срещне

един невероятен крокодил, безучастен към плахия протест

на звездите.

Никой няма да заспи днес на света. Никой. Никой.

Никой няма да заспи.

В най-далечното гробище един мъртвец

вече три години се оплаква,

че сухи все остават коленете му -

погребваха дете там тази сутрин, и то плачеше така,

че трябваше да свикат кучетата да го заглушат.

Животът не е сън. Бийте тревота! Тревога! Тревога!

Ние падаме от стъпалата, за да захапем влажната земя,

или се изкачваме по острието на снега с букет от мъртви гергини.

Но няма тук забрава, нито сън,

а живо тяло. Целувките сплитат устата

в нов възел от вени,

и който се страхува от смъртта, на раменете си навеки ще я носи.

 

А един ден

конете ще навлязат в кръчмите

и яростните мравки

ще нападнат жълтото небе, скрито в очите на кравите.

А в някой друг ден

ще видим как възкръсват изсушени пеперуди,

през пейзажа на сивите гъби и немите кораби

ще видим как блести нашият пръстен и рози падат от езика ни.

Бийте тревога! Тревога! Тревога!

Всички, които пазят още следите на лапите и на проливния дъжд,

и онова момче, което плаче, защото не знае за моста,

или онзи мъртвец, който вече има само глава и обувки,

всички тях трябва да доведем до стената,

където чакат игуани и змии,

където чака мечата челюст,

където чака изсушената като мумия ръка на детето

и камилската кожа настръхва от синята тръпка на жестокия студ.

 

Никой няма да заспи под това небе. Никой. Никой.

Никой няма да заспи.

Но ако все пак затвори очи -

бийте го с камшици, мои деца, бийте го с камшици!

Нека израсне гора от разтворени очи

и горестни горящи рани.

Никой няма да заспи днес на света. Никой. Никой.

 

 

Аз вече казах.

Никой няма да заспи.

Но ако на някого през нощта мъхът по слепоочията се сгъсти,

отворете люковете, за да види под луната

фалшивите чаши, отровата и черепите на театрите.

(из стихосбирката "Поетът в Ню Йорк", 1930)