17-11-2017 20-11-2018

Начална дата Крайна дата

Истинската история за синкаво хапче, която спечели среброто от конкурса "Петя Дубарова"

Разказът "Пук" на Мария Петрова е вик за спасение на младото поколение от мрежите на зависимостите

10:55 | 18 май 2021 0 4998 Колаж: Траяна Генчева/ Кадри: Личен архив

Криси Димитрова

dir.bg #URBN #thegamechangers

#Разказът "Пук", с който 17-годишната Мария Петрова от Френската гимназия в София печели второ място в престижния литературен конкурс "Петя Дубарова", се оказва едно от най-смелите попадения на тазгодишното издание. Ученичката мислила, че изобщо няма да я допуснат да участва заради тематиката на творбата. Журито, обаче, се оказва по-смело от Мария и се потапя в думите ѝ. Така "Пук" стига до финалната права в конкуренция с творбите на над 150 младежи. Оценяващите са разтърсени от историята и впечатлени от дар словото на ученичката. От безкомпромисния ѝ, зрял поглед към една реалност, опияняваща връстниците ѝ, но всъщност заплитаща ги в мрежа от зависимости и слабости.

Историята е истинска. От София. Случила се е някъде из "бръчките на града". В "поредната седмица от градското им израстване, която прекарваха в пасивно оцеляване".

"Докоснах се до историята на едно семейство, която ми се стори актуална и разтърсваща. Типична за младото поколение, основно случваща се в големите градове. За мен бе важно да разбера защо и как се е стигнало до там. Исках да помогна на семейството на едно дете. Беше много силна мотивация да напиша разказа "Пук", разкрива авторката Мария Петрова.

Семейството от София, от чиито изпитания е вдъхновен разказа, първо прочита "Пук".

"Беше тежко за тях. Бяха и много благодарни, и лаконични в това, което казаха. Беше много трудно за тях да изразят емоциите си", казва още Мария.

Страхувала се е, че семейството може все пак да се разсърди, защото е използвала личния им живот за свое вдъхновение.

"Но го приеха много добре и ме подкрепиха в това, което правя", казва още тя.

Сменя четири или пет пъти заглавието и стига до "Пук" - дума, която изразява цялата емоция в разказа.

Емоция като от пропукване...

Неделя сутрин е, а Мария е готова да поговори за онези трудно написани 16 страници, които те хващат за гърлото.

"Досега четох и другите произведения от книжката, която издадоха след конкурса. Доста съм зареяна в облаците след тях", споделя ученичката.

Мария Петрова печели второ място с разказа "Пук"

Снимка: Личен архив

Нейният разказ "Пук" е със силно художествено описателно начало, изпълващо съзнанието с усещането, че си на първата глава от класическа книга.

"От малка пиша, защото тогава мечтаех да стана като мама - писателката Диана Петрова. Опитвах се да пиша приказки, но спрях, когато започнах тийнейджърството. Това беше нещо като своеобразен бунт срещу майка ми - опит да се различа от нея и да прегърна индивидуалността си. Помня, че когато се влюбих за първи път, усетих колко непоносимо може да бъде щастието. Трябваше някъде да започна да го изливам. Започнах със стихотворенията и след това се прехвърлих на проза, което смятам, че повече ми приляга", споделя Мария.

Майка ѝ - Диана Петрова е един от забележителните съвременни писатели, неведнъж окачествявана като "задължителна за четене" в академичните литературни среди. За разлика от нея, 17-годишната ѝ дъщеря започва с поезия и плавно преминава към кратка проза. Също като майка си, която до ден днешен отказва да пише поезия.

"Реално разбрах за конкурса "Петя Дубарова" от майка ми. Тогава вече бях започнала да пиша сама вкъщи. Прецених, че това ще бъде може би единствения шанс някой друг да види това, което пиша. Някак си успях да събера в един разказ тази история и просто го изпратих. Не си представях той да извърви своя път дотук, толкова хора да го видят".

Мария казва още, че двете с майка ѝ Диана имат много силна връзка. Диана Петрова е човекът, който най-много я подкрепя в писането, но и най-жестокият ѝ критик. Мария никога не е искала от майка си да редактира разказа "Пук". Самата Диана също би отказала да го направи. Но пък не спестила някои от забележките си да бъде съкратен на места. Мария категорично отказала да го направи.

Мария Петрова с майка си - писателката Диана Петрова

Снимка: Личен архив

Самата Диана Петрова споделя, че доста късно е разбрала, че дъщеря ѝ е тръгнала бавно, но сигурно по нейните стъпки - преди малко повече от година.

"Започнах да ѝ показвам някои от нещата. Така разбра", разкрива Мария.

Тя е само на 17 години, но вече владее цветущ изказ, характеризиращ се с виртуозната употреба на множество прилагателни, метафори и символика, коментират оценяващите. Сложни изречения, отнасящи те в една ярка, почти обозрима реалност.

В разказа "Пук" тази реалност принадлежи на Съвремието и Града.

"Може би най-голямо влияние върху мен имат Достоевски с "Престъпление и наказание", Кен Киси със своя "Полет над кукувиче гнездо" и Маркес с "Любов по време на холера", споделя Мария.

Няма как да скрием учудването си, че едно момиче в гимназиалната си възраст проявява такъв интерес към големите класики, към дебелите книги, които често дори възрастните отлагат. Оказва се, че по време на пандемията, Мария успява да намери своя пристан и спокойствие в литературата и да се обърне именно към тези емблематични за цялото човечество творби.

"Прекарвах времето си във въображението си", казва още Мария.

Мария Петрова започва да пише проза преди година

Снимка: Личен архив

За тези крехки 17 години ученичката е преминала през доста житейски изпитания. Дълго време те са били обвързани с притеснения относно здравето на родителите ѝ.

Когато започва да се намесва любовта в живота ѝ - тогава вече те стават доста по-трудни. Първата любов е това, което най-силно отваря пътя ѝ към писането.

Учи в IX Френска езикова гимназия "Алфонс дьо Ламартин". Следващата година ще е абитуриентка. Гимназиалните си години определя като съвкупност от важни, но и банални истории.

"Белезите, които оставят по порастването ми, по-скоро са свързани с гнева, с който се изпълвах към невъзможността на хората да се сближават с другите. Затова, че където и да отида, подхождам с някаква искреност и с желание за близост, докато отсреща забелязвам как другите се защитават, твърде много се прикриват. Забелязвам, че в нашето съвремие може би за най-страшното се счита това някой друг да види кой си ти", смята 17-годишната Мария.

Така стигаме и до основната тема в разказа "Пук", който ѝ носи второто място на литературния конкурс "Петя Дубарова".

По-скоро "Пук" е звук и усещане в едно...

Между художествено описаните градски пейзажи, имащи своите прототипи из централните софийски улици, градът се оказва мястото, където най-много изграждаме стените си, а те се пропукват в момента, в който се приберем у дома и погледнем навътре към себе си.

"Вдъхновявала съм се от реални места, докато описвах десетките улички със заведения, отвеждащи под земята, със силно осветените входове и всъщност водещи някъде надолу, към дъното. Реално те са мазета, не само метафорично са долу. Използвала съм визуални спомени от моите излизания с приятели в София. Описвала съм реални места", разкрива още авторката.

Мария Петрова по време на награждаването

Снимка: Личен архив

Би искала читателите на разказа да бъдат по-малко осъдителни към хората, които имат слабости и зависимости, като наркотиците. Надява се да провокира повече разбиране към проблемите им.

"Самата аз съм се страхувала от наркотиците и зависимостите, определено. Може би е по-скоро страх от моята воля, която не мисля, че е достатъчно силна, за да се справя със слабостите", казва Мария Петрова.

Научава от Елица Дубарова, организаторът на конкурса, за това, че разказът ѝ получава "среброто" в надпреварата. Всъщност първоначално не знае как е бил класиран "Пук". Разбира, че е на второ място, едва когато я награждават.

Мария Петрова по време на награждаването

Снимка: Личен архив

"Много се радвам за това, че съм успяла да накарам някой да изпитва силна емоция с "Пук", споделя авторката.

Самата тя изпитва непоносими чувства, докато пише. Понякога се оказвало и доста трудно да се оставя да ги изпита отново и отново, за да визуализира картините и да прокара усещанията през себе си като проводник.

След като го написала - трябвали ѝ няколко дни да се възстанови.

"Някак си успях да го избутам", шегува се Мария Петрова.

Казва, че в момента си е взела почивка от писането. Казва и че няма достатъчно емоция, за да премине към написването на нещо ново, но със сигурност ще се опита да развие уменията си за следващата творба. Окрилена е от наградата. Чувства се по-смела и открива повече смисъл в това, което прави.

"Вече знам, че нещата, които аз си пиша като къртица, заровена в някаква дупка, всъщност могат да поникнат и да излязат над почвата, да имат смисъл за другите, освен за мен", казва ученичката.

Мария Петрова

Снимка: Личен архив

Като къртица... образ, който се появява още в първите редове на "Пук". Символ на Човека, който иска да се скрие и да не вижда никого.

Тук може да видите части от разказа "Пук"! Последвайте линка, за да го прочетете от край до край, както и да се докоснете до въображението на останалите млади участници в конкурса "Петя Дубарова!

***

Те навлизаха в бръчките на града - мазетата под тесните улици.

Всяко над себе си имаше вход - някои се представяха с цветни, изписани с неонови лампи имена, други с лаконична табела с подканващо, събуждащо любопитството, неразбираемо название, трети пък оставаха анонимни и разчитаха на реклама от уста на уста. Клубовете и баровете дишаха. Едни пръхтяха разярено и плюеха крясъци и побоища. На други им се гадеше и замаяно, в инстинкт за самосъхранение, изтласкваха навън повръщащи хора. Трети, които запазваха чисти белите си дробове, изкашляха на тротоара уморени, засмени или разсеяни лица, захапали цигара. Е, но несъмнено от всяко едно понякога капваше сълза - някои солени очи печално се усамотяваха на тихите стълбички пред входа, от които по гърба плъзваше нагла и неотстъпчива студенина. Иззад ъгъла се подаваше кола, гумите ѝ изплискваха в кисела, дъждовна локва и след нея единствено малките ѝ вълни оставаха да туптят. Прииждаха още хора, а крачките им лъхаха с миризма на хладна и апатична бързина. Като къртици компанията подминаваше сляпо натежалите очи, за да се втурне стремглаво под земята.

Това е поредната седмица от градското им израстване, която прекарваха в пасивно оцеляване. Всеки от тях получаваше храната си в пакетче или пликче, сякаш тя се пръкваше готова отнякъде. Пропускаха посяването, отглеждането, събирането, обработването и приготвянето на продуктите и ястията, за тях единствено чуваха разкази от очевидци или далечни и недостижими истории. Домът на всеки от тях се поддържаше и обгрижваше от бялата техника, умовете им се забавляваха от черната техника, а притежанията им бяха осигурени като завършени предмети с кратък срок на годност. Не беше нужно да се стараят, за да живеят. Консумираха живота лакомо и ненаситно, а тая неизползвана енергия за оцеляване се натрупваше, застояваше и започваше да ги убива..."

***

... Балончето от блистера изпука и станиола от другата страна се скъса и разтвори като вратата към вкъщи. Отвътре се подаваше любящият поглед на синкавото хапче. С нокътя си Ангел изчопли обвивката му за бавно отпускане в организма и тя се изрони като ненужна мазилка. Изтупа я от дъската на бюрото и извади три карти от портмонето си. Сложи една на почистеното място и върху нея постави хапчето оксикодон. Другите две придържаше между пръстите си и напречно ги натисна отгоре му, то започна да се разчупва на малки парченца и накрая вече се смели на ситен бял прах. От него той оформи простичка на вид права пътечка, изпълнена с неподозирани приключения. Ефектът на наркотика всъщност започваше и преди да го употреби, защото Ангел започна да се вълнува нетърпеливо в очакване на предстоящото преживяване, тялото му се изпълни с тръпки и се чувстваше като дете на Коледа, докато разкъсва опаковката на подаръка и тръпне да види какво има вътре. Нави една банкнота на цилиндър, и с нея в ноздрата си бавно измина пътя. Горчивата опиатна лютивина се стече непоколебимо към гърлото, обви сливиците му и бавно започна да прониква по цялото му тяло. В гърдите си той усети нежна топлина, която започна да се разгръща като цъфтящо цвете. То нарастваше, галеше го и гъделичкаше с розовите си листенца, облите си извивки, спираловидните връхчета, усети чупките и вълните му, усети тичинките и прашеца, който щедро ръсеха. Не беше останала и следа от болката в глезена, която обземаше съзнанието му допреди половин минута. Зениците му се стесниха, а заедно с тях и периферното му зрение. Така от погледа му се изряза кубичността на градския му свят, потъпкващата еднообразност и рутина, всичко около него като че се смали, избледня и загуби смисъла си, вече не беше от значение за него, вече не можеше да го притесни или поласкае. В центъра остана единствено цветето, което блестеше в залезното си розово...

ИЗБРАНО