#Градските истории са любимата ни тема за разговор с приятели. Особено ако са за малки добрини, големи хвалби, ако са забавни, злободневни и ни карат да си мислим за точно онзи наш любим познат с подобен манталитет... Затова и #URBN oтделя специално място за анекдотичните разкази на #Хитра Петра! Щафетата се поема от писателката Диана Петрова, която влиза в ролята на разказвача! Очаквайте нов градски анекдот всяка седмица!

 

***

Обикаляме с дъщеря ми по улица Пиротска да си избере рокля за бала. Нужни са около трийсет и пет минути, за да ни стане ясно, че роклите са двутипни. Едните са модел „Принцеса“, а другите – модел „Простакеса“.

Първите са с много дипли, обезателно с обръч и дълбоко деколте, а вторите са парцали, които разкриват повече, отколкото прикриват. Ако си привърженик на хипарския стил или търсиш нещо по-екстравагантно с пера, емблеми, изкуствена кожа, си обречен.

Стигаме до извода, че няма да намерим лесно рокля и ще се обърнем към шивачка.

        - Не е добра идея да шием, нали знаеш – подхващам аз. 

        - Защо?

        - Защото накрая никога не получаваш това, което искаш.

Спестявам да добавя „или оставаш без нерви“. Решавам да преглътна тази част, защото знам, че балът е важен единствено като ритуал, който помага на децата ни да разберат, че с детството е свършено.

Откриваме шивачка на улицата и поръчваме роклята. Ще има ресни, ще е къса и така нататък. Плащам завидно капаро и заглушавам малкото грозно подозрение, което винаги ме яде, що се отнася до дребния бизнес в България.

        - Ще е готова след седмица – усмихва се шивачката.

Седмицата минава, минават и още две. Жената не е изпратила нито цвят за ресните, нито снимка за първата проба. Звъня. Била болна. Окей, ще изчакаме, но имаме още само две седмици.

Пробвала съм какви ли не схеми по въпросите с дребни услуги в България и си знам, че най-ефективен е „подходът на вълната“. Първо се държиш мило, после се държиш ужасно и накрая пак се държиш мило.

Минават още няколко дни и звъня. Викам по телефона, оплаквам се колко съм заета, обвинявам в некоректност. Сработва. Жената се изплашва и започва да шие най-сетне. Изведнъж ни залива със снимки на ресни, платове, модели.

        - Нямаме недоволен клиент – казва.

        - Аз може да съм първият – не отстъпвам.

Отиваме на първа, втора и трета проба в рамките на два дни. Все нещо доизкусуряваме, преправяме, дори сменяме цвета на роклята.

Шивачката видимо се старае – поддържа разговора. Не иска да тръгнат лоши слухове за нея.

        - Аз наистина бях болна – оправдава се, докато дъщеря ми се преоблича в пробната. 

        - Можехте да се обадите, а не да ви преследваме.

Накрая моето девойче се харесва. Шивачката е уморена, но ни прави сто лева отстъпка. Разделяме се като първи приятелки. Обещавам да изпратя снимки от бала за реклама в сайта им. 

        - Сега разбираш защо е по-добре да си купиш готова рокля – казвам все пак на дъщеря си. 

        - А ти – че накрая можеш да получиш точно това, което искаш.

        - Обаче усилията – мърморя аз. 

        - Обаче удоволствието – отговаря тя.

Ако само не се нервирахме, всеки можеше да научи по нещо полезно от другия.

Вече съм в метрото. Тъпканица е и няма къде да избягаш. Размислям се.

Моето девойче е пораснало. Остроумничи. Всъщност балът реално е вече започнал от улица Пиротска. Той не е само за дъщеря ми, той е и за мен.

Защото както тя вижда края на детството си с тази рокля, така вече го виждам и аз.