#Градските истории са любимата ни тема за разговор с приятели. Особено ако са за малки добрини, големи хвалби, ако са забавни, злободневни и ни карaт да си мислим за точно онзи наш любим познат с подобен манталитет... Затова и #URBN oтделя специално място за анекдотичните разкази на #Хитра Петра! Щафетата се поема от писателката Диана Петрова, която влиза в ролята на разказвача! Очаквайте нов градски анекдот всяка седмица!

Юни месец е новия май - хладно, мокро с пронизващ бъбреците характер. Имаме уговорка с приятели да посетим "Златните мостове". Планът е да се съберем в една кола, а после да се качим заедно на Витоша.

Със Стела ближем кафета, докато пристигат колегите ни. И двамата са се захранили с по една бира и изглеждат развеселени.

        - Ти ще караш - казва Дидо.

        - Ами ако и аз бях ударила едно сутринта?

        - Бяхме сигурни, че няма да си - подглася Стан.

        - Ще ви кажа аз на вас... - мърморя, докато се качвам на колата.

Пробвам спирачките, фаровете, чистачките, мигачите - все пак колата е на Дидо. Стела се смее безгрижно с момчетата и как ли не, като няма книжка.

Качваме се по баира и за щастие няма много коли. Вероятно са се подплашили от дъждовете и нагоре е чисто. Карам спокойно, а компанията в колата е като птича песен - не можеш да разбереш карат ли се или са стигнали до кулминационната част на сутрешната си песен.

Паркирам безаварийно и тръгваме по малките кални пътеки нагоре към хижа "Септември", а после и към "Камен дел".

Витоша е другата София - уж е пълно с хора, но те колкото и различни да са, всъщност са само от един модел - такива, които обичат планината. Иначе, да, пушат, ядат кюфтета или пият от онези сините сокове в плътните пластмасови шишета. Някои направо врещят, други пикаят край пътеката, а трети поздравяват и разговарят тихо, сякаш се страхуват да не събудят някого.

Сядаме на скамейките на една от хижите по сравнително равната пътека. Можем да вървим още, но ни стига. Стан започва да разказва за шофьорския курс, на който се е записал:

        - И му викам, виж какво, няма да ни се получи. А той вика, вика, вика... Не мога да разбера аз ли съм пълен карък или този нещо е треснат. Но на четвъртия час изобщо не го слушах вече - оплаква се той.

        - Четири часа за първи урок по шофиране? - учудва се Стела.

        - Четири.

Стела и Стан се харесват, но неофициално. Засега флиртът им е на равнище да се изслушват и да засвидетелстват интерес към онова, което другият говори.

С Дидо стоим някак мрачно - аз като шофьор, който е карал чужда кола по нежелание, а той като човек, който изтрезнява от бирата и му трябва втора.

        - Снощи гледах един клип за корпоративните психопати - докладва.

Повдигам вежди въпросително.

        - Хора, които забравят да живеят и за тях работата отива на първо място без нужда.

        - Е, ако не друго, то поне сме нормални.

        - Нормалното състояние на човека е да не работи - не се съгласява Дидо.

        - Значи живеем в свят, в който няма нормални хора.

Кое е по-нормално - да работиш и да си го изкарваш върху другите или да си влюбен в работата си, но за сметка на останалите. Спорът няма край, докато в един момент не се изморяваме.

Поглеждаме надолу към слънчевата поляна - един чичо с желирано шкембе се е проснал върху туристическо одеяло и похърква. Жена му старателно маже краката си с крем против изгаряне и от време на време разгонва мравките, които успяват да се покатерят по постелката.

        - Може би да си нормален не е постоянно състояние - размишлява Дидо с остатъка от слабия алкохол в кръвта си.

        - Проявява се в почивките - допълва Стела.

        - В почивките от това да си шофьор - хили се Стан.

        - На собствения си живот - завършвам.

В планината е тихо и се чува надалеч. Жената от поляната спира да се маже, поглежда към нас подозрително, а после започва да прибира крема и да буди мъжа си.

Разговорът за нормалността й се струва ненормален и тя бърза да се отдалечи от нас.