Зафир Али честно споделя мнението си, че The Weeknd също е имал спешна нужда от Рик Рубин и има достатъчно смелост да определи траклиста на Hurry Up Tomorrow като "тотален хаос".  

Говорейки от личен опит, като "die hard fan" (букв. превод от англ. - фен до края) на The Weeknd, със сестра ми заключихме, че сякаш сме единствените, които все още откриваме нашия идол в най-автентичния му вариант именно в тази подредба на песните. Но за да слушаш Тhe Weeknd сега, трябва да си слушал The Weeknd преди - още във времето, когато никой не знаеше кой е, а всъщност те бяха двама... 

"Само ние двете ли харесваме албума на The Weeknd?", пита сестра ми. 

Разбира се, че не! 

Въпреки името си, Hurry Up Tomorrow, концептуалният албум е многопластов и все така блестящ, макар и бавен, като Мад Микелсен в последния кадър от "Another Round" - пиянски препъвайки се в спомени за срещи и най-вече за раздели. Последните два албума на Тесфайе, After Hours и Dawn FM, доказаха, че той може да комбинира поп съвършенство и dark звучене с R&B елементи, но това е което не присъства толкова силно в новия му албум. А критиците искаха точно това. 

Снимка: Getty Images

Ако After Hours беше създаден като поп албум от 80-те, а Dawn FM като нощен музикален блок от същата декада, то Hurry Up Tomorrow звучи като саундтрак към осемдесетарски филм. 

Първите 5 песни, започващи с "Wake Me Up (feat. Justice)" до "Until We're Skin & Bones" са на нивото на най-големите му хитове, като представляват странна комбинация от семпли на "Scarface" и "Thriller" и определно качват адреналина. Безпелационният победител в сърцата на феновете, обаче, към момента е "Cry for Me", отнасяща ни в 2015 г. и асоциираща с "The Hills" по най-добрия начин.

 "São Paulo (feat. Anitta)," е една луда, хипнотизираща бразилска фънк песен, в която гласовете на Anitta са изрязани, вплетени и съчетани по хармоничен и енергичен начин с вокалите на Абел, напомнящи нa бразилския вариант на Teriyaki Boys и Tokyo Drift - химн на високоскоростната поредица Fast and Furious. 

За съжаление, или не, енергията постепенно е потушена, като динамиката е в скоростна нисходяща градация. "Baptized in Fear" е определена за "първото голямо разочарование в проекта" от критиците. Основният им аргумент е, че звученето на песента е като на хиляди песни на The Weeknd, познати от предни албуми. 

А кой иска да слуша само различно от The Weeknd? 

Песните "Open Hearts" и "Opening Night" връщат настронието на критиците, които явно си представят The Weeknd като dance звезда. Възмутени са, че не могат да танцуват на повечето му песни... Някои от тях едва ли са съпреживявали "High For This", "The Morning", "Wicked Games", "Coming Down", "House of Balloons"...

За всички тях поясняваме - това е истинският The Weeknd! Mного преди Kissland и Starboy, много преди "Blinding Lights" и "Popular". 

"When I'm f- up, that's the real me"

Цитатът е от The Hills, един от най-разпознаваемите хитове на The Weeknd. 

Снимка: Getty Images

Да, постоянното усещане за DejaVu е налице и това е, което феновете на The Weeknd отдавна очаквахме. Всъщност, много от нас са коментирали, че напоследък Абел сякаш не е същият. Очаквахме неговите dark прелюдии с нетърпение, но той толкова много залитна към комерсиалното в последните години, че дори критиците му сега започнаха да го харесват. Ние, феновете, обаче, сме щастливи, че сега те не разбират новия му албум, определяйки го като "най-депресиращият албум в новата история на поп музиката". 

Но колаборациите с Travis Scott, Future и Lana Del Rey са точно това, което за истинските фенове е познатото и очакваното. Там са Florance and The Machine, които през 2018 година ремиксираха "Shake It Out" и това е един от най-любимите ни ремикси! 

Подценени от критиците са "I Can't Wait to Get There",  "Niagara Falls,"  "Take Me Back to LA," "Drive," "Big Sleep (feat. Giorgio Moroder)" и "Give Me Mercy" , само защото "не предлагат нищо ново като звук".  И макар за тях "последният пирон в ковчега" да идва от финалната балада, "Hurry Up Tomorrow," която завършва със семпъл от първия микстейп на The Weeknd - House of Balloons,  за нас, феновете това е най-добрият, най-пълен и най-автентичен албум в последните години. За нас именно това е кулминацията на целия творчески път на The Weeknd до момента - именно защото се върна към себе си и успя да избяга от своето алтер его. 

Както казва Дан Блум, The Weeknd не е "деликатно изживяване". Той пее хитове за еретична асфиксция и приемане на огромни количества наркотици; бинтова лицето си, за да виждаш само очите му. Играе карикатура на самия себе си в Uncut Gems и години наред се държи като персонажа, а не като Абел Тесфайе, говорейки в трето лице за себе си в интервюта. Затова не е изненада, че когато пусна Hurry Up Tomorrow, албумът, който твърди, че е последен, с билбордове, които обявяват "КРАЯТ Е БЛИЗО" и интервюта, в които говори за желанието си да "убие" поп-звездната си персона, този албум ще бъде депресивен, никак не прибързан и достатъчно смел да те накара да се почувстваш леко неудобно, слушайки го. Защото Hurry Up, Tomorrow отваря рани и рови в тях безкомпромисно, празнува надмощието на болезнените спомени, събужда онези потиснати емоции, които дразнят критиците заради висшата си емоционална енергия... "Hurry Up Tomorrow" не е тема, над която музикалните журналисти да се упражняват, ако нямат познание за цялостната, конкретна история... С подобни пропуски няма да разберат "утрешния ден". 

Снимка: Getty Images

The Weeknd пресъздава онази смърт, с потръпването на пръстите на давещ се в банята, предозира с ефекти и звуци, прави рановсметка на наследството си, възкръсва от гроба с мотиви от Thriller... Той всява истински ужас, възпроизвеждайки усещането за нещо лошо, което се случва отвъд музиката: хапчето, скрито в дланта, стенанието зад заключена врата, заплахата на изтичащото време. Същевременно Hurry Up Tomorrow не носи мистерия или напрежение.

Знаем залога от самото начало: Това може да са последните му редове...

Резултатът е разкошно, елегантно и на моменти изтощително прощаване. Това е най-широкообвхватният албум на The Weeknd, който същевременно е и изключително фокусиран. Дори когато преминава от бразилски фънк към възторжени балади и блестящ синт-поп, той постоянно се връща към една нощ от 2022 г., когато The Weeknd загуби гласа си по време на концерт в Лос Анджелис и трябваше да анулира шоуто. Не можеш да преминеш през повече от няколко песни в този концептулен албум от 22 трака, без The Weeknd да те върне към онази нощ, в която остана без глас, превръщайки страховития миг в скеч, в който крещи: "Не мога да пея!" 

"I Can`t Fucking Sing!" 

Това не искаме и да си го представяме, Aбел!