#Елена Телбис – име, което запомняш лесно. Провеждаме разговор след разходка с нейното „прасе“ (както нарича кучето си), увъртяло се от глава до лапи в кал от локви. Вече я познавате от малкия екран като инспектор Магдалена Парушева от новия криминален сериал „Отдел Издирване“. Вероятно и от филма „Каръци“, а може би и като Нина Заречная от „Чайка“ на Чехов.

Името ѝ бе на афишите в Тулуза, като част от трупата, която замина с режисьора Галин Стоев за Франция с представлението „Танцът Делхи“.

Или както я е запомнило едно момиче, разхождащо друго „прасе“ в парка „Заимов“:

„Леле, ти не си ли Елена от „То си е** майката?“

2021 година носи на Елена Телбис място в театралната история с две номинации за националните награди „Икар“ 2021 за дебютната ѝ пиеса „Боклук“. Елена Телбис е автор на текста, заради което ще се бори за статуетката в категорията „Драматургичен текст“.

Втората номинация е за актрисата Светлана Янчева за водеща женска роля, отново за пиесата на Телбис – „Боклук“.

Годината на пандемията превърна Телбис не само в телевизионна звезда (покрай сериала „Отдел Издирване“, но и във вайръл - покрай пародийните видеоклипове, с които ни повдигаше настроението в социалните мрежи. Дръзваме да я определим като една от най-интересните и самовглъбени актриси в Народния театър.

Oще снимки вижте тук >>>

Родословно ѝ дърво в далечното минало е обвито в дълбока мистерия, с преплетени унгарски, бесарабски или румънски корени. След роли в представления на най-бележитите режисьори у нас Галин Стоев, Явор Гърдев и Крис Шарков, време е да погледнем на Елена Телбис и от другата, задкулисната страна – на драматург.

През ноември 2020г. тя дебютира с пиесата си „Боклук“, част от репертоара на бутиковия „Театър 199“, режисирана от проф. Ивайло Христов.

Първият път, когато Телбис отива да гледа пиесата, която е написала, е на 4 февруари т.г...

Всички нейни емоции ...

„Беше странно да гледам пиесата. Отивам в театъра по времето, в което обикновено аз играя. Обаче в този случай не се преобличах, нямах работа... Това е много особено усещане за един актьор - да се превърне в зрител. Когато чух първия гонг, който дава знак публиката да влиза в залата усетих онова вътрешното вълнение, въпреки че няма аз да излизам на сцената. А и реално нищо не зависеше от мен в този момент - каквото съм написала – написала съм. Няма какво да направя повече“, споделя Телбис.

Признава, че пиесата е писана конкретно за трите актриси Анастасия Лютова, Весела Бабинова и Светлана Янчева.

„Супер щастлива съм. Публиката слушаше, реагираше, смеше се, плачеше – доколкото успявах да чуя в залата. Защото аз не влязох вътре, стоях отстрани“, признава Елена.

Всъщност наблюдавала пиесата си „зад една завеска“, „през миниатюрно процепче“.

„Оттам се виждаше само този, който застанеше пред процепа. Не исках да влизам в салона. Щеше да ме напрегне“, признава дебютантката в драматургията. „Да гледаш собственото си представление, бидейки актьор по професия и драматург в случая... хм, интересно, не мога да преценя точно като каква точно го гледах. Може би и това е причина да не седна в залата. Защото щеше да ми е трудно да се изключа от реакциите на другите хора. Дори да не се взираш в някого, с периферното си зрение усещайки, че има народ наоколо, който диша, смее се, шушука, е напрягащо. Исках наистина да се опитам да се концентрирам и да разбера „Боклук“, абстрахирайки се от това, че съм го писала. Да усетя безпристрастно дали ще ме интригува, занимава, вълнува ...“ , споделя за усещанията си Телбис.

И така, скрита някъде в ъгъла, зад кулисите Елена Телбис наблюдава номинираната в две категории пиеса „Боклук“ и като автор, и като актриса.

„Докато гледах и си казах – тук има възможност за още нещо, може би трябва да си поговорим след представлението. И още си казах: „Това е много подробно описано, трябва да се съкрати малко...“, добавя още тя. Режисьор на „Боклук“ е преподавателят на Телбис от НАТФИЗ – проф. Ивайло Христов.

„Радвам се, че прие поканата да бъде режисьор на представлението. Познаваме се от години и е човек, на когото имам безкрайно доверие. Май и той мен, може би защото като мой преподавател е наблюдавал с години какво се случва в кратуната ми и е човек, когото чувствам близък. Не като приятел, защото той за мен е преподавател на първо място. Но човек, който безспорно усещам и на когото вярвам".

Започва да пише „Боклук“ преди около 2 години, по времето когато тече „Киномания“. Нахвърляла някакво начало и засича проф. Христов по време на филм от афиша.

„Бяхме си избрали да гледаме едно и също. Та казвам му: „Решила съм да пиша пиеса!“. Помня, че бях тръгнала с размах – ще спечеля конкурса с текста, ще са тия актриси, така ще стане... Видях го и подходих директно на въпроса: „Печелим конкурса и вие ще я поставите, ок ли е?“ Той се разсмя и каза: „Разбира се, моето момиче!“, усмихва се Телбис.

И признава – никога за нещо, така голямо като завършен сценарий, не е имала опит. Но е писала и преди - хумористични монолози или сценки.

„Винаги са били в комедийния спектър. И още от Академията се опитвах да пиша някакви работи и чак сега си давам сметка, че писането ме е занимавало от много време. И когато в НАТФИЗ бях написала няколко фрагментчета за една пиеса за хора, които имат проблеми със стреса, бях ги прочела на Катя и Ева от моя клас. На следващия ден професорът ми казва – „Абе, Еленке, нещо си писала, я ми го прати“. Стана ми неудобно. Той обаче остана доволен и включването ми в конкурса за пиеса не бе изненада за него“.

„Боклук“ се ражда в три варианта, защото Телбис си дава обещание – или пише нещо, което ѝ харесва, или се отказва.

„Крайният срок ме притесняваше. Пратих на професора първата версия с всичките уговорки, че не съм доволна, но че мисля, че това ми е посоката. След като я прочете обсъдихме едни и същи неща. Точно тези, които и аз не харесвах. От самото начало бяхме на едно мнение. Първите му думи бяха, че харесва как са разписани героините - истински, живи, различни. Това ми потвърждава за пореден път, че можем много добре да работим заедно. Надявам се и занапред“, споделя Елена.

После коригира и изпраща „Боклук“ на комисията! Някои актриси трудно си дават ролите. Те са като техни рожби. В някои от градските театри има случаи, в които пиесата се играе в два състава и определени актьори си сменят местата.

В случая в „Боклук“ е игран няколко пъти от самата Елена Телбис, докато Весела Бабинова преминава през последните седмици от бременността си. След раждането на малката, Весела поема ролята.

„Нямах търпение тя да влезе. Нямала съм мерак да играя, когато реших да пиша пиесата. От самото начало беше за тях трите. Кацнаха ми в главата и не изчезнаха оттам два месеца. Второ - да речем че бяхме пожелали да се въртим с Весела... Смятам, че не е полезно за представлението. Защото в „Боклук“ ролите са три. Представете си другите две актриси как ще се чувстват. Единият път едната ще им е сестра, другият път – другата. Щеше да е странно. Не мисля, че е хубаво за представлението. Когато има състави от самото начало в други пиеси, го разбирам. А е и наложително понякога – да влезеш по заместване. Но моето влизане в представлението се наложи заради сериозната промяна в първоначално заложените срокове за работа по пиесата, поради пандемичната обстановка, а и заради последвалата бременност на Весето, разказва Елена.

Случвало ѝ се е да замества Ани Пападопулу един единствен път в представлението „С любовта шега не бива“ на Мариус Куркински.

„Бях си глътнала граматиката и се разбрахме с нея впоследствие, че няма смисъл да се въртим. Това си е изграден екип, представление, което се играе от години. Нямам място там. Бях щастлива, че успях да реагирам и да изиграем представлението, за да не падне.“ , казва Телбис.

Муза и случка

„Не знаех как се тръгва да пишеш пиеса. Видях обява за конкурс за текст и си казах: „Аз ще я напиша!“ После продължих да си говоря: „Елена, какво по-точно ще напишеш? Не е като да имаш идея!“ Реших да пиша за жени, защото смятам, че има сравнително малко женски роли. И си викам: „Колко да са ... 3 ще са!“. Звучи като виц, но оттам тръгнах. Започнах да си нареждам някакъв пъзел в главата. Пишех първо на хвърчащи листове, за да видя дали изобщо нещо ще „потече“. Не седнах пред компютъра директно. Умувах как ще се казват героините, какво ще правят. За какво са ми въобще. Какво ме интересува у тях? Мислех си ги, докато разхождах кучето. То и оттам дойде това с имената. Хареса ми че на Фреди една приятелка са я кръстили „Касиопея“ и си казах: „Тия трите ще носят имена на съзвездия.“, шегува се Елена. За нея писането е по-скоро игра.

Знае, че трите героини ще са много различни. Знае още преди да дойде текста кои ще са актрисите, за които ще пише.

„Понеже веднага ми нахлуха и трите в главата – исках да е нещо, което на всяка една от тях трите да ѝ е приятно да играе, ще я заинтригува... Познавайки ги и горе-долу знаейки какво са работили през годините, ми се искаше да е нещо, което да не се правили преди. Като прочетат пиесата и да си кажат: „Да, искам да го изиграя това“. Героините са различни като натюрел... Ама аз може би трябва да ида да го гледам пак. Някой път и в салона сигурно ще се престраша да седна.“, казва Елена. В текста на „Боклук“ има доста поетични моменти, но самото име не е така поетично – „Боклук“.

Дума, която ти напомня, че нещо трябва да изхвърлиш...

„Имат много да изхвърлят и трите героини. И това са натрупвания в душите им с години. Което в една среща и с един разговор, шамари и скандали не може да се разреши. Затова и пиесата не го предлага като вариант. Финалът не е категоричен – да кажеш - пляскаме с ръце и те се събраха и заживяха щастливо вовеки. Но пък и не е в другата крайност – „то се е видяло, че не можем да мелим брашно заедно – довиждане“. Обсъждахме го дълго с професор Ивайло Христов, който е режисьор на представлението. Ако не се изговарят и правят нещата на време и когато трябва, всичко впоследствие е доста трудно, особено с най-близките ти хора – в семейната ти среда. Там ако не си откровен и интересуващ се какво се случва, и там ако се пуснат проблемите по течението, после трудно ще се разрешат. Много сме глупави. Това е положението.“, казва Телбис.

В „Боклук“ главните героини имат най-различни проблеми и разминавания, с които да се справят – не само вътре със семейството им, а и всяка една поотделно със себе си и в нейното семейство.

Но не е ли така и в живота с всеки един от нас?

„Ние като индивиди знаем някакви детайли за себе си – такава съм, онакава съм. Но когато започнем да говорим с най-близките си – можем да разберем и други неща за себе си. При добро желание. Каквото и да знаем за себе си има и друго, което бихме могли да поправим, да подобрим. Имаме възможността да се коригираме непрекъснато, ама ползваме ли я – не знам“, смята авторката на номинираната за „Икар“ пиеса.

Така може би е лесно – на лист хартия да разпишеш като закон какво трябва и какво не трябва да правим с душите си.

Но така ли прави самата Елена Телбис в личния си живот? Говори ли за проблемите или е по-склонна да ги задържиш в себе си?

„Имам чувството, че прекалено премислям някои работи – понякога дори излишно. Не само свързани с мен, но с каквото и да е. Може да е работна ситуация – ще я анализирам от всички ъгли, ще мисля как е трябвало да подходя, дори да е приключила ще обмислям как се е случило, не е ли трябвало да е по друг начин. Всякакви стремежи да се държа добре с хората имам... Голямо премисляне пада, но пък не си ги задържам изцяло за себе си тези размисли. Наравно с това да си ги обсъждам със себе си, имам нуждата понякога и да ги споделя с близките ми хора, които не са чак толкова много. То и не трябва. Съветвам се с тези, които са ми верни другари. Мисля, че е много важно да споделяш!“, казва актрисата.

Верни другари, като Весела Бабинова, Светлана Янчева и Анастасия Лютова.

Дамите, които ще видим на сцената в „Боклук“. Пиеса, която е по-скоро подарък за тази дружба и нещо повече...

Пиеса, в която приятелството е муза. Така ли се отплащат артистите на приятелите си? С изкуство, посветено на тях, питаме Елена Телбис. Наскоро самата тя получи подобен подарък от свой приятел – режисьорът Димитрис Георгиев. Филмът „Краят на кръга“, в който Елена си партнира с Лилия Гелева и Петър Дочев, е вдъхновен именно от нея.

„Ха-ха! Всъщност да! Димитрис така ми каза. Че като са мислили историята с Марий Росен и са знаели, че аз, Лили и Петър ще сме в главните роли. Но тогава режисьорът не подозираше, че с Петър Дочев сме много близки приятели. И докато обсъждахме пиесата, Дочев ми звънна по телефона и ни стана много смешно. А Дочев още не знаеше, че ще снимаме заедно. Димитрис тогава, като че ли, се осмели да си помисли, че ще се получат нещата, заради това съвпадение!“, споделя Телбис.

Между артисти жестовете за приятели са различни.

Друго си е да почерпиш или да подариш подарък, различно е да подариш пиеса.

„От опита ми мога да кажа, че най-хубавите представления, в които съм се чувствала най-добре до сега, така се е случвало, че с трупата ставаме като семейство. Искаш постоянно да си с тези хора, да знаеш всичко за тях, да се учиш от тях, нямаш търпение до следващата репетиция и се оказва, че това оказва влияние на творческия процес. Оставала съм с такова усещане – когато се събират хора, които се харесват и искат да работят задно – работата върви спокойно, защото им имаш доверие. И крайният резултат е добър“, обобщава актрисата.

Още с премиерата на „Боклук“ хора от арт средите сипеха позитивни коментари и положителни отзиви. Оказаха се абсолютно основателни, предвид номинациите, с които е отличена. Но на Елена Телбис от край време и предвещават светло бъдеще в театъра и големи женски роли.

Всеки път тръгвам с „Това е много трудно“

„Винаги ми е сложно, когато започна репетиции за ново представление. И това е най-хубавото за мен в нашата работа е - че тя не се научава. Всеки път се започва от нулата. Супер комично е като стане време за първите репетиции на сцена, които започват след репетициите на маса. Все едно никога не си се занимавал с тази професия, изобщо не знаеш как да подходиш. Лява ръка, ляв крак е положението. Въпреки, че е обсъждано вече... текстът е влязъл в теб вече... И пак е ново. И понеже аз съм такава – нямам самочувствие, всеки път тръгвам с едно „Това е много трудно! Това е много сложно, няма да мога да се справя“, откровена е актрисата.

Може би най-голямото ѝ предизвикателство към момента остава ролята на Нина Заречная в „Чайка“ на реж. Явор Гърдев.

„Много обичам това представление и беше един от най-сложните моменти. Докато репетирахме се строеше театър „Азарян“. Хвърчат текстове на Чехов, отзад някой реже, боядисва се, цялото фоайе миришеше на ацетон, чак ни се замайваха главите. Някой беше направил алергична реакция, бяха му се подули очите, странна атмосфера за репетиции... Както казваше Явор Гърдев – условия на всеобща ентропия. Това едно на ръка. Второ: голям екип, сложност в програмиране да се съберем заедно на едно място по едно и също време. От 2015 година до ден днешен го помня много ярко – репетиционен процес, премиера, представление... Държи ме и ме вълнува... Беше хубаво представление, съжалявам, че имаше толкова кратък живот. Блъскахме си главите постоянно, всекидневно“, спомня си Елена.

Последната година отваря вратите за Елена и в друго поприще – телевизията. Получавала е покани за много кастинги на сериали, но никога досега не е усещала историята по сценарий да е достатъчно интересна и вълнуваща за нея самата.

„Много странно нещо е интуицията. Появява се и сякаш ти казва, че май не трябва да го правя, независимо, че съм избрана за ролята.

Не мога да се съпротивлявам на интуицията си...

Но със сериала „Отдел Издирване тя се появи и ми каза нещо различно. Че трябва да участвам. Още преди да ме повикат на срещата, бях говорих с Александър Чобанов, който е главен сценарист на сериала и ми беше разказал доста. Всичко от този разговор ми звучеше супер. Имах му доверие, макар да не познавах голяма част от екипа. Просто знаех, че ще се работи както трябва. Това е важно за актьора – да участваш в нещо, което знаеш, че се прави от професионалисти. Хора, които са отишли да си свършат работата там, за да стане нещо хубаво, а не да стоят по ъглите и да си гледат телефоните ... Снимахме около 3 месеца. Всичко беше много стегнато и стриктно. Всички се сближихме помежду си и нямаме търпение пак да работим заедно. Наистина се надявам да се хареса на публиката“, споделя за опита си екранната инсп. Парушева.

Сериалът е за служители в отдел „Издирване“, но освен засуканите моменти на криминални анализи има и доста екшън.

„Ходихме и на стрелба, за да знаем как да държим оръжие, за да не изглеждаме нелепо. Инструктурът идваше и по време на снимките на терен, за да ни научи да стреляме. Показваше ни се как трябва да се движим като спецагенти, каква да е стройката при стрелба... Интересното е, че никой от актьорите не знаеше края на сценария. Не ни го казваха.“ разкрива Елена.

„Нямах търпение да получа следващия епизод.“, споделя Елена Телбис.

Вайръл/невайръл или „Здравейте, заложници!“

Още с началото на текста допуснахме, че може да разпознаете Елена Телбис, срещайки я по софийските улици, като момичето от „То си е**ло майката!“ - това са вайръл видеоклипове от времето на първата пандемия, когато актрисата решава да не се поддава на паниката и да забавлява най-близките си.

„Ох, този клип... Хората много ме караха да го направя този монтаж. Дотам ми стигна въображението просто през пандемията. Имах периоди миналия март, в които си се плашех, притеснявах се, ставаше ми лошо. И исках да се посмеем. Една вечер седнах и се записах какво мисля по въпросите от последните дни. И от семейната група във вайбър започнах да получавам съобщения „къде ми е новият епизод?“. Направих 35 видеоклипове. Пращах ги и на приятели, за да ги разведря. Един ден сестра ми сподели един от клиповете във Фейсбук. И изведнъж телефонът ми гръмна и ѝ викам „сваляй го това, то не се търпи.“ Тя чак толкова внимание не заслужава тая простотия.“, разказва Телбис.

"Разбрах, че е вайръл, когато непознато момиче ме спря и ми разказа, че много се смели със съквартирантката ѝ докато са били в много, много тежък период. Пускали си го, за да се разсеят. Напълни ми се душата“, споделя Елена.

Сега феновете на „То си Е** майката!“ продължават да искат своето – още забавни видеоклипове.

„Истината е, че хората искат да се бълва продукция, ама аз не мога вече. Защото тогава имах едно обръщение като запазена марка: „Здравейте заложници“. Сега май вече не сме заложници...“

Втори сезон може и да има...

В последната година Телбис е преминала през всички емоции и жанрове – криминалистика, екшън, хумор, сатира, тъга, уплах. Остава май само нещо любовно да се появи на хоризонта...

„Ами хайде да се появява... Не знам още какво ми предстои и за мен е въпрос. Сложно е в театъра сега, притеснително е. Радва ме, че Светлана, Анастасия и Весела играят в „Боклук“ с удоволствие... Иначе е много особено усещането като влизам в театъра. Все едно не е редно да си там. Все едно там е страшно, защото има хора и сме на затворено. Странно е. Струва ми се, че трябва да се настроим, че няма да мине бързо всичко това. Надяваме се, но няма да е толкова бързо, лесно и безболезнено. Вече си показва, де. Нищо. Да сме здрави, другото ще си дойде.“

 

*Представлението "Боклук" може да гледате на 3 и 23 април в "Театър 199"