#Градските истории са любимата ни тема за разговор с приятели. Особено ако са за малки добрини, големи хвалби, ако са забавни, злободневни и ни карат да си мислим за точно онзи наш любим познат с подобен манталитет... Затова и #URBN oтделя специално място за анекдотичните разкази на #Хитра Петра! Щафетата се поема от писателката Диана Петрова, която влиза в ролята на разказвача! Очаквайте нов градски анекдот всяка седмица!

***

Небето насища цвета си, а неокосените треви в междублоковите пространства махат при всеки повей на вятъра. С тях сме съучастници по живот и нищо друго. Делим една планета и сме само за малко тук. Прекосявам градинката, в която тук-там се развяват знамената на човека – изхвърлена найлонова торбичка, зелена предпазна маска на памучни точици от многократното използване, употребяван презерватив, който унило е извит на една страна.

Излязъл е нов сборник, в който участват петдесеттина автори. Отивам на представянето му. Градината на бара ми заприличва на онази пред блока - тук-там по някоя останка от човешка дейност. Накратко - пълно е с автори.

Оглеждам ги като ветеран в тези среди. Една част от тях са развълнувани, че разказите им се включват в сборник. Разговарят на висок глас, пият вино и от време на време вдигат наздравици. Друга част не си падат по сближаванията или се смятат за нещо повече от останалите. Свряли са се в един от четирите ъгъла на градината, като не общуват с никого. Те са не по-малко развълнувани. А трета част - не изпитват вълнение. Дошли са просто от скука. Това са старите маймуни - преподаватели, преводачи, пенсионери.

Никой не слуша встъпителната реч. Всеки е там заради контактите, виното или за да погали егото си. Успявам да се задържа около петнайсеттина минути, колкото да си взема сборника. Нямам търпение да напусна мястото.

Изскачам като тапа от бутилка и се запътвам към трета градинка, тази на Кристал. Сядам на пейка и започвам да наблюдавам хората, но реално наблюдавам мислите си.

Спомням си колко се вълнувах от писането като дете, като тийнейджър, млад човек и тъй нататък. Исках да се валидирам, да заявя на света, че ме има. Това време е безвъзвратно приключило и аз не изпитвам такава непременна потребност. Крайно време е да престана да посещавам и тези сбирки, но с неудовлетворение признавам, че част от мен още е там.

Унесла съм се в мисли, които преминават като хората - дългокос пияница с много татуировки и цигара в уста, забързана бизнес дама с намачкана пола от седенето, три ученички, чиито задници надничат изпод късите им гащи като затворници с издути бузи. Изведнъж пред мен изскача жена. Готова е да ме прегърне, притеснена е, но и усмихната до уши:

        - Познахте ме, нали?

        - Не, съжалявам - казвам и присвивам очи, защото нещо в овала на лицето й ми е познато.

        - Аз съм библитекарката от училището в Младост.

        - Ъ-ъ - заеквам, като обръщам трескаво в главата си физиономия след физиономия.

        - Идвали сте при нас за откриване на тогава новото ни училище!

        - Аааа, да! - започвам бегло да включвам, но решавам да симулирам просветване.

        - Не е истина, че ви виждам днес, защото утре мислех да ви се обадя.

        - Учудвам се.

        - Защо?

        - Никой вече не ме търси, а и аз вече не пиша - констатирам и онова, което ме срaзява е, че в думите ми няма много горчилка.

        - Знаете ли, трябва да знаете нещо - казва тя, а усмивката й се събира, устните се скупчват, сякаш предстои да ми каже нещо много важно.

        - Какво?

        - Децата избраха да поканя вас за закриване на учебната година. Те вече са пораснали, но още ви помнят при откриването на училището. Тогава бяха първи клас.

Разбираме се за датата, около 24 май - деня на българската писменост. Тръгвам си. Хващам метрото и се прибирам към дома. В градинката пред блока са изчезнали и найлоновата торбичка, и старата маска, и презерватива. Тревата е прясно окосена и мирисът й се смесва с този от бензиностанцията отпред. Вдишвам с пълни гърди.

Някой ден градините ни ще ги окосят, а нас ще ни изхвърлят на боклука. Това е толкова тъжно, че едва го приемаме, способни сме да се откажем от себе си, като мислим, че така ще отменим смъртта. Няма да я отменим, но онова, което можем да направим - е да влезем в употреба, докато се превърнем в боклук.

В крайна сметка животът на един боклук е много по-смислен от този на една перфектно окосена предблокова градинка.