#Пролетта и приливите на пост-пандемичен оптимизъм пуснаха пълноводната човешка река в софийската джунгла, въпреки упоритите опити на студеното време да се задържи направо до лятото. Улици, паркове, покриви, площади, поляни, пейки, градинки, междублокови квартални крепости, вътрешни дворове, балкони, барове, беседки, стълби... жадни за контакт фигури изпълват пространствата на града със себе си.
Потоците от човеци припомнят нещо, което все по-често прави впечатление на мнозина, прекарали младежките си години в София през 90-те години на XX век и в самото начало на XXI век. Няма ги вече специфичните субкултури, сборища и средища, които задаваха особен естетически фон на прехода и придаваха определен противоречив облик на градската сърцевина.
И днес София има своите младежки групи, споделящи общ стил на поведение, дрескод, жаргон и интереси, но преди години из града бродеха представители на съвсем различна фауна.
Метъли, скинари, рейвъри, пънкари, чалгари...
Между тези групи често имаше драматична стилистична стратификация, те имаха неформални териториални претенции, предпочитани заведения, ъгли и площади. Движеха се със собствена атмосфера, емоционални багажи и създаваха различни видове проблеми. Черпеха идентичност и увереност от своята субкултура, използваха я като инструмент за изява на генетично заложения младежки порив за поколенчески разрив. Неоформени съзнания със завършен дрескод и фиксирани музикални предпочитания. „Бунтари на субкултурния конформизъм“, които стриктно следваха изискванията на групата, имитираха лидерите на „дружината“ и несъзнателно създаваха римейк след римейк на древната човешка склонност към племенно поведение.
Днес много от тези градски субкултури са изчезнали, мутирали или са били претопени от динамичния урбанистичен процес. Преди 20 години беше невъзможно да се разходиш из центъра на София без да попаднеш на поне няколко групи скинари. Бръснати глави, кубинки, вериги, карабинери, якета тип бомбър, големи бири и патронки твърд алкохол, ножове по различните джобове, метални боксове, свастики по крака, ръце, гърди и гърбове. Скинарите бяха най-демонстративно агресивната младежка субкултура. Мотаеха се постоянно край НДК и в Борисовата градина, пред тогавашните „детски“ дискотеки като Индиго.
Обикаляха центъра на София и кварталите, гледаха страшно и кръвнишки като по алгоритъм.
Из младежкия ъндърграунд на София се разливаше изобилие от скинарски фолклор и модерни предания за подвизите на легендарни бръснати глави – канибала, перника, кинчера, шилото... Отделни скинарски групи често включваха солидна демографска гама – от 12-13-годишни „новобранци“, през символична бройка симпатични момичета за цвят, до обилно татуирани 40-годишни ветерани с огромни кореми.
Днес най-агресивната и неприятна за повечето софиянци субкултура е в „Червената книга“ на застрашените градски видове. Може да видите оцелели скинари преди големи мачове, или в някой квартал, подминат от времето, но масовките с бръснати глави са минало. Ала нравите и интересите са пренесени успешно в други групи. Още преди години започна претопяването на скинарите в по-модерните и вървежни структури на „футболните хулигани“.
Това беше интересна метаморфоза в рамките на по-голямата субкултура на така наречените „ултраси“.
Стилът на футболните хулигани е по-приемлив и цивилизован от този на скинарите. Няма толкова бръснати глави и свастики, бомбър-якета, дънки с тиранти, кубинки и вериги. На тяхно място идват модерни кецове и маратонки, тениски с якичка на „Фред Пери“, слънчеви очила, нормални младежки прически. Има и „по-крайноквартални“ вариации с анцузи и малки спортни чантички. Ала обещанието за футболна агресия, остава закодирано в новата реколта от гледащи страшно младежи.
А още преди модната мутация на скинарите в „обикновени хулигани“, от градските пейзажи се изгуби тяхната антагонистична субкултура – пънкарите. През 90-те в София се срещаха внушителните цветни гребени, символ на естетическа, морална и музикална опозиция на обществения център. Залезът на пънк културата като музикално и социално явление предизвести изчезването на зрелищните пънкарски групички от градските пространства. Да, прочутият възглас „Пънко нема умре“ си остава словесен евъргрийн, но на терен ситуацията е по-различна.
Ами, метълите?
Все още има метъл музика и банди с активен концертен живот, с легендарни изпълнители и песни, но няма метъли. Или поне и те са минали в „Червената книга“ на застаршените субкултурни видове. Да, около концерт на Iron Maiden най-вероятно ще видите хиляди мъже и десетки дами с черни тениски на тежки банди, с дълги рошави коси, черни кожени якета с шипове и черни ботуши, с всевъзможни орнаменти и елементи по „екипировката“. Но метълите изчезнаха от ежедневието на София. При тази субкултура се наблюдава и драматичен поколенчески разлом. Повечето от активните метъли отдавна не влизат в категорията „младежи“. А за поколението Z и най-младите милениали метъл музиката не заема такова централно място. Оттам и липсата на младежки групички на пейка парти с бира и пълен „метален“ дрескод в Борисовата градина, Княжеска градина или пространството зад Руската църква.
Днес много градски и хипстърски настроени младежи вкарват елементи от различни субкултури в стилов меланж, който символизира пост-модерната им и фрагментирана идентичност. Разходете се около Народния театър или градинката „Кристал“, и може да забележите млади арт персони със „скинарски“ обувки Dr. Martens, кожени метъл якета, гръндж тениски с „Нирвана“, „емо“ грим и многоцветни рейвърски коси. Днешното младо поколение не може да се спре на една единствена субкултура и решава да превърне себе си в коктейл от кодове и преплитащи се ниши на обличане и поведение. Така се произвеждат странните гледки на групи от модерни градски младежи, които иронично слушат
Ретро чалга в центъра на София.
Днес една 20-годишна българка може едновременно да жонглира с елементи от няколко изчезнали или застрашени субкултури. Преди 20 години имаше подобно явление, но с доста различен времеви хоризонт – в рамките на няколко години младеж можеше спокойно да премине през субкултурни фази и от метъл да стане рапър, после да се пробва като скинар, после като скейтър и накря да завърши еволюцията си в образа на чалга тарикат с ризка и ланец. Или обратното. Нямаше алгоритъм за флуидните превъплъщения на търсещия себе си млад човек.
Експлозията от специфични субкултури през 90-те и първото десетилетие на XXI век поднесе на „децата на прехода“ внушителен избор от идентичности.
Но те пораснаха и ги оставиха в миналото - да се превърнат в носталгични артефакти за времето, което няма да се върне.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}