#Градските истории са любимата ни тема за разговор с приятели. Особено ако са за малки добрини, големи хвалби, ако са забавни, злободневни и ни карaт да си мислим за точно онзи наш любим познат с подобен манталитет... Затова и #URBN oтделя специално място за анекдотичните разкази на #Хитра Петра! Щафетата се поема от писателката Диана Петрова, която влиза в ролята на разказвача! Очаквайте нов градски анекдот всяка седмица!
***
Срещам се с бивш колега, с когото не сме се виждали от година. Работехме в компания, където общата омраза към средния мениджмънт ни сближи. Много скоро разбрахме, че имаме повече общи неща, а именно - липсата на мотивация, безразборните мимолетни контакти с противоположния пол, разсъжденията за ефекта на технологиите върху човешката психика.
- Е, как е в новата работа? - започвам.
- Аутсорсинг, нали знаеш - хвърлят ме от проект на проект на проект...
- Справяш ли се с напрежението? - питам предпазливо.
Въпросът ми е коварен. Колегата добре разбира какво всъщност го питам.
- Не съм отказал ксанкса - отговаря и ме кара да се изчервя затова, че съм го подценила и не съм го питала направо.
- Надявам се не го взимаш безразборно.
- Не, по схема, намалил съм го.
Вплитаме мисли за семействата си. Неговото е разбито много отдавна и дядо му е този, който е поел две роли - майчинската и бащината. Моето е цяло, но целостта има толкова висока лична цена за всеки от роднините, че не знам дали си струва да е цяло.
- А ти още ли пафкаш?
- Не, ям - смея се.
Потъваме в размишления за сходните си психически състояния - липсата на мотивация, липсата на желание да продължаваш да се спасяваш, самотността, която изпитваме, когато сме сред другите. Обвиняваме естеството на работата си и факта, че от около двайсеттина години от живия си живот сме прекарали по-скоро с машини, отколкото с хора. Колегата ми вярва, че един вреден навик може да се унищожи само с помощта на друг такъв. Открил е сайт за проститутки и през последните няколко месеца е инвестирал заплатата си в момичета.
- Ще успеем ли да излезем от спиралата? - питам.
- На падението ли?
- На падението.
- Не.
Мрачните мисли не ме напускат, докато не се налага да се прибера при родителите си, за да им помогна с градината. След като сме изкоренили стария изсъхнал бор, сме седнали на обърнати кофи да отморим. Наблюдавам ги - татковите ръце са напукани от работата на село, а мама видимо се е състарила в лице. Никой от нас няма да се спаси, колкото и опити да прави. Всеки върви надолу - по достоен или недостоен начин. Тогава, както си седя до изсъхналия корен на бора, виждам, че отсреща в неокосената трева до бурето е изникнала орехова издънка. Ръстът й е до коляно и дори малко се е наклонила настрани, така че да успее да покаже колкото може повече листа на слънцето. Един бор си е отишъл, но близо до неговия край, е започнал друг живот - много различен, неочакван.
- Ще дойда след малко - казвам.
Отдалечавам се в края на двора. Звъня на колегата си.
- Ало - отговаря малко сънено. - Прав си, че няма да се спасим. Мисля, че не сме тук за да се опитваме да го правим. Тук сме, за да станем свидетели.
- На падението си ли? - смее се той.
- И на него - отговарям.
Приключвам разговора и ме хваща яд, че съм изпуснала да кажа и други неща. Винаги става така - не ти хрумва най-доброто, когато му е времето. Можех да добавя, че сме тук и за да навържем нещата по нов начин, да им придадем смисъл. Можех да кажа и още много неща. Връщам се и сядам върху стеблото на поваления сух бор. Всички са влезли у дома и топуркат по пода като падащи орехи. Чувам как машината за кафе бръмчи настойчиво. Хвърлям отново поглед към издънката в тревата. Най-сетне правя точно това, което трябва - наблюдавам, ставам свидетел на живота край себе си. Сладостта кипва в устата ми на сладострастни конци през слюнката.
За първи път от много време насам усещам отново така аромата на кафето.