#Градските истории са любимата ни тема за разговор с приятели. Особено ако са за малки добрини, големи хвалби, ако са забавни, злободневни и ни карaт да си мислим за точно онзи наш любим познат с подобен манталитет... Затова и #URBN oтделя специално място за анекдотичните разкази на #Хитра Петра! Щафетата се поема от писателката Диана Петрова, която влиза в ролята на разказвача! Очаквайте нов градски анекдот всяка седмица!

***

Седнала съм на пластмасовия стол в градината. Хареса ми заради облегалките. С годините ръцете ми са натежали, без да съм качила повече от няколко килограма. Структурата на тялото ми се променя и аз се превръщам в леля. Това не е толкова лоша възраст, каквато й е славата. Тялото ми все още не създава големи проблеми и при малко повече тренировки може да мине и за по-младо. Натрупала съм професионален опит и изкарвам повече пари откогато и да било. Не псувам и не уволнявам наужким бедните администратори в данъчното, а им съчувствам или поне ги диагностицирам наум.

         - Мамо, оказа се, че няма къде да спим в Лондон.

         - Как така?

         - Ами тези, при които щяхме да спим, са се отметнали.

Остава ден до заминаването на сина ми. Купил си е билет за концерта на Ролинг Стоунс заедно с още двама приятели. Опитали да запазят хотел или хостел, но за пети път им анулирали резервациите. Оказа се, че концертите били два по това време, а и се готвела стачка по железопътните линии и заради това нямало къде игла да се хвърли в мегаполиса. Изпушвам няколко цигари, докато минавам по неговия път пред екрана. Не може да се вярва на двайсетгодишните, които още не са научили, че истинският успех е в контактите, а не в уменията за браузване. Откривам приятелка, чийто син живее в Лондон и ще ги приюти.

         - Готвач е - съобщавам. - Работи в близкия ресторант и ще ви донесе и храна. Единственото условие е да пазите тишина денем, когато спи след нощни смени.

Синът ми е щастлив и дори се сеща да благодари от името на компанията.

На следващия ден ме буди звън от телефон рано сутринта. Обикновено майка ми се обажда със съкрушен глас като птица, която се е заклещила между клоните. А тя наистина се е заклещила - живее заедно с татко далеч от мен в провинцията и отдавна мечтае да се пренесе по-близо. Дълго време шикалкавеше.

        - Абе аз искам, ама баща ти - не. Пък и толкова труд сме хвърлили, жал ми е да продаваме.

Разбирам, че откакто има проблем с коленете, драстично е намалила разходките. А и последните няколко пъти се наложи да пътувам цял ден за да я взема за един преглед в София. Обаждам се на агента си за недвижими имоти и банковата консултантка. Ще измислим схема, в която мога да взема кредит и да купя малък имот близо до мен за тях. Реално ще могат да се преместят до година тук.

Някои наричат моята възраст - "магарешката". В нея се носело най-много. Децата ти още не били съвсем самостоятелни, а родителите не били ВЕЧЕ такива. И магарето по средата трябвало да носи два товара.

Седнала съм на пластмасовия стол в градината и вдигам поглед към безоблачното синьо. Синевата е такава, че е абсурдно като я погледнеш да те подсети за проблеми или някакви задачи от ежедневието. При все това каквото и да се случва на земята, както и да се опитват боговете да ни угодят, ние, хората и в частност, магаретата, ще тънем в своите малки проблеми и задачи. И ето, аз не мисля за свободата, а за годините, в които ми предстои да се грижа и за едните, и за другите.

А моят ред кога ще дойде? Кога?

После постепенно и някак коварно се появява облак. Става ми смешно, защото ми заприличва на Събка по стойката. Събка е магарицата, която живя дълги години в двора на дядо и той редовно ореше с нея. Веднъж така я натовари със сено, че тя не можа да потегли. Биеше я с камшика, викаше, но Събка не помръдна.

        - Защо не прави и крачка? - попитах тогава предпазливо дядо.

Той ме погледна и сигурно нещо във вида ми го е умилило. После отиде до главата й и я погали, за да й се извини. На мен рече, но без да ме поглежда:

        - Ако усети, че й е много тежко, тя няма да мръдне. Така правят магаретата.

Това внесе моментално облекчение у мен. Събка вероятно щеше да робува до края на дните си - да оре, да пренася сено, да се грижи за стопанството. Но тя се възползваше от една свобода с пълна сила. Никой не й я беше дал, а тя сама си я бе намерила - това беше свободата да се погрижи за себе си.

И тя го правеше както може - ако ще в очите на останалите да изглеждаше като едно глупаво, инатливо, смешно магаре.