#Българският боксьор Хавиер Ибанес победи японеца Шудаи Харада в 1/4-финален мач от олимпийския турнир при мъжете в категория до 57 кг на Олимпиадата в Париж.Така българският спортист си осигури минимум бронзов медал, тъй като в олимпийския боксов турнир няма мач за трето място и всички състезатели, достигнали до 1/2-финалите, си осигуряват бронза, ако не продължат към финала. Той се превърна и в първия български полуфиналист на Олимпиадата. Той обаче отново заслужи критики от строгите патриотични интелектуалци в България, които имат високи, изисквания, които нито националният отбор по футбол на Франция може да изпълни, нито състезаващия се за България Ибанес.

Всичко звучи хармонично и нормално, както и радостта на кубинското момче след мача.

Но не и за родния патриот.

Няма и месец след края на Европейското първенство по футбол, когато, той, родният патриот, се възмущаваше полегнал на дивана в хола, с увиснало шкембе, от наличието на цветнокожи играчи във френския национален отбор по футбол. Или германския. Или швейцарския. Или от наличието на цветнокожи играчи в Левски и ЦСКА. 

Абсолютно недопустими ситуации за високите расови и естетически хоризонти на българския националист. 

Хавиер Ибанес е на 28 години и идва в България преди пет години като олимпийски и световен шампион по бокс за младежи - успехи, постигнати за родната му Куба.

Българската федерация по бокс помага на кубинеца и заради сложностите да се завърне в Острова на свободата, той започва да се състезава за България.

Ибанес изрази радостта си от победата и медала вчера след своя мач докато българските патриоти бяха възмутени, че първият и за момента единствен златен медал за България, не говори на български.

Наблюдавайки олимпиадата, в днешно време има стотици състезатели, които се състезават за различни държави, а освен това е напълно нормално и възможно хора с различен произход да бъдат родени европейски и северноамерикански държави.

Патриотичният фронт, който сяда с разплуто шкембе и кебапчета с ракия да гледа спорт, започва с въображаемата си палитра за цветове на кожата да осъжда и отсъжда кой е достоен да играе във френския, германския или швейцарския отбор.

Така вчера, отново от дивана на активизма, коментираше това, че Ибанес говори на испански.

Определено в пост-колониалния и глобален мултинационален свят днес можем да видим огромно количество хора, които се състезават за различни от своите родни държави и това може да бъде по всякакви причини - войни и невъзможност за качествено трениране в държавите, както и подкрепа от определена държава за даден спортист.

Всички играчи на Франция с африкански произход например са родени и израснали във Франция, тоест те са много повече френски граждани, отколкото африкански, защото са повече французи от всеки чист българин, който през живота си не е виждал Париж.

Ибанес е първият спортист, който донесе медал за България и вместо половинчатото приемане на постижението му, защото е кубинец, трябва да го подкрепим като единственият за момента спортист, постигнал такъв резултат за страната ни.

Ако през 1988 г. в Сеул България е изпратила 170 спортисти, то на тази олимпиада имаме 46.

Това е добра отправна точка да мерим не цвета на кожата и не дали тези, които са ни донесли медал са "истински" или "чисти" българи, а дали имаме достъпна, систематизирана спортна политика, която да създава у децата желание и възможности да тренират и да се развиват.

Българският патриот държи на арийската раса, изглегнал се със самочувствието и претенциите на солиден синеок ариец, отнасяйки се пренебрежително към мигранти и цветнокожи, вероятно дълбоко комплексиран от собственото отношение към него през годините като втора класа човек.

Българският патриот е много капризен и има високи изисквания, нищо, че самият той не изпълнява почти никое от тях.

Той обаче има изисквания към другите. Той се противи на атлетичните момчета от френския национален отбор, едни от най-великите играчи на нашето време, в същото време той е никой - нито разполага с атлетично тяло, нито има спортни заложби, нито някога ще отиде като звезда в Берлин, Париж или Мадрид.

Българският патриот характерно мрънка и винаги е недоволен - може да е от нюанс на нечия кожа, може да е заради това, че някой не го уважава и не говори великият му език, с което той се чувства обиден и засегнат.

Българският патриот обикновено смята, че ние тук сме люлката на цивилизацията и няма други по света, които да са по-велики от нас.

Българският патриот няма особено високи постижения, но е много критичен към медалите и постиженията на другите, особено, ако застрашават чистия му арийски външен вид и бурно извиращия от арийското тяло национализъм.

Българският патриот не може да се зарадва искрено на победата на едно кубинско момче, защото той отново не е покрил строгите си изисквания, а те обикновено са непостижими, защото проблемът за него не са постиженията на другите и съотношението с цвета на кожата им, а собствената му незначителност и мизерно съществуване.

Националистическите чувства идват преди всичко от чувството за неудовлетвореност и търсенето на нещо велико навън, в земята, в прадедите, в древността ни, защото вътре няма такива опори, които да създадат самочувствие и гордост.