#Когато вземеш шофьорската книжка, имаш правото да започнеш да се учиш да караш кола, казват. Същото е и когато вземеш сертификата за диригент – имаш право да започнеш да се учиш за такъв.

Отминалата 2019 година бе наречена „Годината на Ероика“ в света на класическата музика от престижното лондонско списание Bachtrack. Не само защото произведенията на Бетовен бяха сред най-изпълняваните, но и защото светът има нужда от ударна доза героизъм, пише изданието.

В последните 5 години най-сетне се наблюдава тенденцията диригентите да са все по-млади, а изборът на тази професия е голяма доза героизъм.

За да си диригент, трябва да си лидер, воин и „пръв сред равни“.

„Великите ръководители са като най-добрите диригенти. Те отиват отвъд нотите, за да достигнат до магията на музикантите“, казва Блейн Лий.

Да си лидер на мнение сред най-добрите професионални музиканти, макар те да са най-малко две декади по възрастни от теб?

Възможен ли е успехът на един млад диригент в една консервативна страна като България?

#URBN се среща с Милен Апостолов, който е сочен от Forbes за един от най-влиятелни хора в сферата на изкуството под 30 години у нас.

Познавате го като композитор, може би и като DJ на електронна музика, а сега ще ви го покажем в действие – с батон (арх. - название на палката на диригента) в ръка пред истински оркестър. След като разбрахме, че светкавицата на фотоапарата може да подразни групата на духовите инструменти и един от тях да излезе от репетиция, научихме и че Маестро Милен Апостолов може да запази каменно изражение, което да върне музиканта обратно на мястото му, без да каже и дума.

Неслучайно великият маестро Бенджамин Зандер е казал: „Диригентът не оркестъра не издава звук. Неговата сила зависи от способността му да прави другите могъщи“.

Кой е той?

Едва ли има арт събитие, на което Милен Апостолов ще пропусне да присъства. Обикновено е сам, някъде встрани от еуфорията, но с вперен концентрирано поглед в сцената. Изучава обстановката, преди самият той да бъде разпознат. Тези, които са се занимавали с театър и кино у нас, са чували многократно името Милен Апостолов, номиниран и тази, и предходната година за престижната награда „Икар“. Други са слушали музиката му, без да подозират в представления, български филми и дори на електронни партита. О, да. Той обича да измисля сам мелодиите си, да открива сам инструментите си, но най-голямото предизвикателство остава дирижирането.

Май е музикален

„Със сигурност работата ми като диригент е свързана с опита като композитор и музикант. Казвал съм много пъти, че открих пианото едва 4-годишен, на гости у семейни приятели и го мислех за шкаф“, споделя Милен Апостолов. Въпреки че баща му Иван Апостолов е артистичният в семейството, завършил актьорско майсторство в НАТФИЗ, майка му Жанета, която е лекарка, е тази, която дава първоначалния тласък към музиката на Милен. „Когато отворих онзи „хем шкаф, хем не шкаф“, не започнах като Моцарт да лея по клавишите гениални мелодии. Впечатлих се как ниските клавиши издават различни звуци от високите. „Той май е музикален“, чух да казват на майка ми. Май така се оказа“.

Класическият път и подход – уроци в читалището, солфеж, руската школа, българската школа отказват за близо три години Милен Апостолов от музиката.

„Защото мисля, че не може към всеки един индивид да подхождаш по един и същи начин. Класическата школа е задължителна, но начинът, по който се поднася, трябва да е персонален. Затова ме поизгубиха за малко. Не ме провокираха по никакъв начин със „свири гами по час и половина“. Нямаше тогава дори как да опозная Моцарт като Моцарт и Бах като Бах. Всеки има различна причина за отегчението в свиренето, но факт е, че то присъства“

Като пианист, Милен Апостолов знае добре, че думата „репетиция“ не идва от Космоса. Тя означава да повтаряш, да имаш търпение, да ошлайфваш.

„Не крия факта, че доста късно узрях за класическата музика в нейната пълнота. Интересно ми бе да изучавам биографиите на великите композитори в часовете по музикална литература, но най-много ми е направила впечатление школата е „Джазови пиеси за малки пианисти“. Не беше дъвкана като всичко останало в читалището“.

Право, пулт, палка

„В седми клас се готвих за матури, за да вляза във Френската гимназия. Гледах само да уча, за да мога да сполуча. Бял спрял откровено да свиря. И тук идва мистичният, красив, приказен елемент. В девети клас започнах да се занимавам с електронна музика. Стана ми интересно, DJ-ствувах си и така започнах да създавам мои неща. Още от малък негодувах, че не мога да свиря каквото аз искам. Като започнах да пускам на DJ пулта, започнах да се дразня, че може да има по-добре направена песен, пък я няма и започнах да си ги измислям“.

Милен Апостолов не ползва „чужди акорди“, предпочита тези, които чува в ушите си. В 10-и клас, въпреки подготовката да следва право във Франция, един ден се събужда и си казва:

„Трябва да уча музика“.

Въпреки че е приет в Англия, избира Музикалната академия у нас, където се оказва доста... „тегаво“.

„Страдах от комплекса, че всички в курса ми са от музикално училище, а аз не съм. Оказах се предимно сред абсолютисти. В общи линии продължих на мускули и от човек, който питаше колегите си в първи и втори курс, в края на следването станах човекът, до когото те се допитват. Имаше и депресия, но при мен тя е константа. Меланхоличен тип съм. Когато изпадна в подобни състояния, съм се научил, че просто забравям колко знам. И трябва пак да си го припомня“.

Да си позволиш да си артист

Трябва да знаеш, че за да си творец, трябва да имаш какво да кажеш. Останалото е средства. Понякога е на ниво послание, понякога се ражда акордова прогресия или просто музика.

„С времето пианото става ръкавичка, знаеш всеки тон къде е. Понякога от идеята ти се раждат други, по-малки, докато си я записваш“, казва Милен.

Пътят му от Добрич до София минава през оперите и музикалните театри в провинцията. Така се убеждава, че изкуството у нас има спешна нужда от жизнените сили на младата кръв.

„Безвремието и отчаянието в провинциалните театри е обхванало актьорите на възраст, това е неприятно. Не са много сигурни те самите в коя година живеят. Има едно такова полудяване в провинцията – о,да. Но вече навлизат по-млади актьори, много по-добре е. В днешно време трябва да можеш да се си позволиш да си човек на изкуството. Да можеш да си го позволиш финансово, психически и волево!“

Воля, вяра, вечност

Според Милен Апостолов именно в кризисни ситуации, като пандемията от коронавирус, хората се питат:

Имаме ли реално нужда от това изкуство, ще помогне ли то?

Нима идеите, които творците прокарват, не са казвани преди с други думи?

Може би творецът е творец именно заради волята дори в моменти на съмнение, да създава ярко и отдадено, независимо от всеобщото мнение.

„Вярата е нещо неприкосновено и не може да съдиш кой в какво вярва или не вярва. Но мисля, че вярата в каквото и да е, е задължително условие, за да може да оцеляваш в кризисни ситуации. Защото може би това те кара да прескочиш себе си в някакъв момент. И дори докато говорим в момента, си припомням - наистина май си заслужава да се занимавам с музика и да го пратя. Моята вяра не е дефинирана, вярвам, че изкуството като цяло е нещо като религия. А изкуството е вечност“

Вманиачен съм

Така с вяра, допитване до професионалисти и начертан режим Милен Апостолов не просто влиза в ритъма на Академията. Той влиза в графика на живота си, който изравнява социалния му такъв с ... 0.

„На мнение съм, че без график в деня не става, ако искаш да свършиш всичко. Но когато се отдадеш, трябва да знаеш, че ще жертваш. В личен план музиката ми взе много – връзки, приятели... В началото, поне. Докато свикнат на странностите ми. Вманиачен съм в това, с което се занимавам. Пренебрегвам в негово име. Нелогичен съм на моменти... Емоционалността ми е изострена като на всички, които се занимават с някакъв вид изкуство. Това е абсолютен симптом“

Казва, че понякога няма нужда да вижда хора, те се чудят защо. Такъв си е. Така се държи. Съжалява, че нищо не може да направи.

„Повечето около мен свикнаха. Във връзките ми е страшно. Много трудно мога да имам връзка по простата причина, че човекът срещу мен не е длъжен да свикне с това, че има за мен друго, по-важно от него. Макар да говорим за различни важности. Но това изисква определена нагласа каквато хората не винаги имат. Аз се отдавам във всичко, в което вярвам. Не съм някакъв катил. Може би това е препятствие към любовта. Трябва да намеря откачен и отдаден човек като мен. Много мелодраматично стана... да се върнем на това как успях...

Успехът

„С много жертви и много труд. Като тийнейджър пътувах във влака за Бургас с приятели. На сън съм пял солфежи. Казаха ми: „Луд си!“ Отговорих: „Ами... явно, какво да направя?“...

В един момент става страшно изморително, споделя Милен. Музиката е благословено проклятие. Но му носи признание, номинации, името му е навсякъде. Афиши, саундтраци, филми, номинации...

„Ако можех да опиша какво правя през деня и нощта, сигурно животът ми щеше да е по-подреден. В момента ми предстоят, надявам се, музика за няколко филма, музика за 2-3 театрални постановки, две танцови постановки... Затворен у дома покрай рестрикциите, може след три месеца да изляза и с 10 симфонии. За мен карантината е плодотворна. Музиката напира, нагон е!“

Но кризата не е само здравна. Тя е и в изкуството.

„Замислих се, когато ми казаха, че музиката към късометражния филм „Леки семейни неприятности“ на режисьора Димитрис Георгиев по разказа на Георги Мишев не звучи „българска“. Имали сме прекрасни български композитори, но в момента има криза. Малко конкуренцията би ме зарадвала. Ако излезе качествен, талантлив диригент или композитор, ще си кажа – „ставаме повече, има защо да го правя“. В момента се е случвало, но не толкова често, колкото ми се иска.“

Диригент, машинист, воин

„Станах диригент, както се става машинист. Пак е нещо, което хващаш и се занимаваш ежедневно с него. Дирижирам, когато мога, макар положението в България да е много объркано. Да си млад диригент е трудно, може би дори лошо на моменти. Да си диригент в България е все едно да си на война. Всеки се е хванал за поста, не го пуска. Това драпане на всяка цена да запазиш позициите си, води до една дупка в професията, която започва да се усеща. След хората, завършили през 80-те години следва бездна. Беден период откъм диригенти и това ще се усети след още малко време. Същият е проблемът при режисьорите. През 80-те години спират да ги приемат да учат, защото „имало достатъчно“. Затова в момента и театърът е малко объркан“, казва Милен.

За него дирижирането е много странна професия, която изисква странен клъстър от качества.

„Някои ги имаш или нямаш, други - придобиваш. Трябва да носиш лидерското в себе си на всяка цена. Един диригент трябва да може да поведе една музикална мисъл и да я изведе до край. Трябва да е визионер. Тази мисъл да е неговата мисъл. Чрез лидерството - да спомогне да се реализира музикалното произведение – това е изключителна отговорност. Носиш цялата музика, която един титан, като Бетовен, например, е оставил и ти си отговорен за това как оркестъра ще я изпълни и публиката ще я възприеме“ казва Милен.

С други думи – не е махане с плаката. Но аналогията диригент-режисьор е налице.

Тишината, наситена с музика

„Миналата година дирижирах „Пелеас и Мелизанда" на Ян Сибелиус - трагична история, завършваща със смърт. Случи ми се нещо, кoето сe e случвало и преди, но рядко, и е трудно постижимо... След края на произведението, хората не започнаха да пляскат веднага. Бяха леко шашнати. Аз съм винаги с гръб и усетих, сякаш в него, забит реторичния въпрос: „Тя наистина ли умря?“. И в този момент - на тишината след края, който всъщност е наситен с най-много музика, си припомних, че това, което правя като диригент ми дава сила. Заради тези моменти си заслужават жертвите“

 

Макар диригентът винаги да е с гръб към публиката, той е отговорен за цялостния резултат. Както режисьорите са зад завесите. И всичко, което показва и припомня на оркестъра си е режисьорска работа.

„Но съм и актьор на сцена – защото трябва да премина през мен всички тези емоции от музиката. Дирижирам чувства, които да преминат през оркестъра. Не винаги са тези, които са на музикантите. Това е битката. Ето тук идва това, което придобиваш с времето – опит как да се държиш с хората, така че да може да прокараш тази идея. Да не си много строг, да не си твърде мек. Как се прокарват емоции от един човек през друг чрез дирижиране – има неща, които нямат обяснение, това е едно от тях. Ако излезеш и си абсолютно апатичен, може да дирижираш технически перфектно и с точни жестове, но тогава не си маестро.“

Все още му странно, когато се обръщат към него с Маестро Апостолов.

„На мой близък оркестър, съставен от връстници, забраних да се обръщат към мен така. Теоритично е така, но по-добре на „ти“, борим се за обща кауза, близки сме. Както е казал Добрин Петков: „Диригентът е пръв сред равни“ Колкото по-бързо се осъзнае от всеки един бъдещ диригент това, толкова по-бързо ще започне да се занимава професионално!“

Не съм гумено топче

Диригентите не е нужно винаги да са развихрени. Само когато музиката е такава. Няма как да си апатичен, ако мелодията е във вихъра си, казва маестрото.

„Вече не влизам от раз във всяко произведение, старая се да се пазя. Като учих, се хвърлях като обезумял от първата репетиция. Но осъзнах, че до края на репетиционния период съм изцеден - вял и сив, изсмукан. Точно обратното на това, което трябва да бъдеш ако си диригент. Не е нужно да подскачаш като гумено топче. Понякога и статичността ти може да излъчва интензитет. Не съм подскачащ, по-скоро обран. Емоцията при мен е по-скоро в лицето, отколкото в движенията. Странно, защото в живия живот казват, че нямам толкова много изражения. Наричат ме stone-faced ( от англ. - с каменно изражение). 

A всъщност като дирижирам - музиката изкарва чувствата от мен. Сега като говорим – няма как да ги видиш. С пистолет на главата не мога да докарам това изражение, което имам докато дирижирам. И честно казано спрях да се интересувам как го правя. Видях, че става. Става, когато видиш, че оркестърът разчита не теб, публиката реагира по нейния особен, хубав начин. Тогава се е случила магията. Довериха ми се много, точно този оркестър, който снимахте. Не смятам, че опитът идва с възрастта. Печелиш доверието на оркестъра тогава, когато покажеш нещо смислено. Може да си на 108 години и да не го правиш“

Амбициите на Милен Апостолов са в музиката, като цяло. Макар да не дели композирането и дирижирането, второто не само логистично е по-сложно. В България има само една-единствена награда за диригентите - „Кристална лира“ , която се дава от Съюза на музикалните дейци у нас. От гилдията казват, че тя няма такава тежест, каквато наградите „Икар“ са успели да постигнат.

Според Маестро Апостолов награждаването трябва да е празник. Но той е доволен и без церемонии и суета – за това, че може да живее, правейки това, което обича.

Багети! В атака!

Схващала му се е ръката. Мятал си е палката. Най-голямата грешка на “терен” е била, когато два пъти дава по-бързо темпо на една вариация от балета „Дон Кихот“... Никой не разбира, но балерината е готова да го застреля с поглед. Така например е влизал в спектакъл с една акустична репетиция, около час преди публиката да заеме местата си. Нямал е време да чуе цялото произведение, дори.

„Имах нови солисти и промени! Това бе най-кошмарното дирижиране, защото не успяхме да съгласуваме всички промени с оркестъра и се случи на няколко пъти да замахна и половината оркестър започва един номер, другата – друг номер. А на солистите очите им - като воденични камъни! В един момент аз трябва бързо да закривам, показвам с номер с пръсти... скандално! След това ми казаха:

"Браво, моето момче, ти си воин!"  

Не съм воин, не съм отишъл на война, а да правя изкуство. Но от друга страна май тая битка е единствената, за която си заслужава да се бори човек, както казва и Буковски. За изкуство и за любов човек си заслужава да се бори. Така че, ако понякога се наложи да стана воин – вадя меча и посичам, който е на пътя. В неговия случай – вади багетата (бел.ред. - архаична дума за диригентска палка).

Цар на кратките отговори

Най-голямото му постижение в музиката... е, че все още се занимава с нея.

„Разбирам го по тъжен начин, когато колегите ми се отказват. Не печеля но живея от това. Оцелявам чрез музика. Бохем до гроб съм, може би. Но Моцарт може би нямаше да се гордее с музиката ми или с това, че съм бохем като него. Щеше да ме упрекне и кори като творчество. Моцарт е мрънкал за всичко, защото е очаквал всички да са гениални като него. Конкурентът му Салиери е бил много точен и добър композитор, професионалист, просто не е бил гений“, шегуваме се с Маестрото.

Самият той не се възприема за гениален, нищо подобно. Смята, че гениите се отличават с концепция.

„Не смятам, че имам невероятни дадености, мисля, че има много хора с талант, но имам идея, имам какво да кажа. Дори да допусна, че има теоритична вероятност да съм гений, никога няма да си призная. Работата е, че няма да го разберем сега“, смеем се.

Най-големият му страх е ... да не осъществи връзка с оркестъра.

„Тогава оставаш изключен от процеса и затворен сам в своите собствени мисли“.

Признава, че ... винаги има леко напрежение между диригент и оркестър и че като всеки друг е имал търкания, но най-важното, което е научил е, че самообладанието е решаващо в такива ситуации.

С помощта на маестро Апостолов разшифроваме и една крилата фраза на Ричард Вагнер:

“Никога не гледайте към тромбоните, това само ги насърчава“

“Вагнер ни напомня за това, че всяка група от оркестъра има своите особености"

За финал?

„Много съм добър в драматичните финали, задай въпрос, за да го драматизирам. Имам супер сили, но не ги издавам. Обичам да съм в малки компании, за да потъна в разговора с другите. На дежурни въпроси от рода „как си“, отговарям като Георги Господинов: „не съм“. Старая се да бъда джентълмен. Не искам да си играя и да си говоря глупости. Моята комуникация е музиката, а тя е комуникация отвъд езика. Дирижирането е просто една малка част от този необятен свят. Всяко замахване, всеки ауфтакт са парче магия, която преминава през диригента и оркестъра. Съдбовността ми дава усещане за дирижиране.

Това е толкова специфично занимание, че наистина трябва много особени обстоятелства да те заведат пред портите на диригентската професия“

#URBN TEAM

Интервю и концепция: Криси Димитрова

Грим: Росина Георгиева

Снимки: Студио КАРЕ за #URBN

Благодарим за съдействието на Общинския културен институт "Надежда" и за търпението, вдъхновението и музиката оркестър "Оркестър "Симфониета "София"