#Когато тръгваш на сляпа среща, винаги имаш едно наум. При мен - това е ужасът, но във възможно най-страховития сценарий. Говоря ви, че се опасявам, че ще ме преследват по тъмни, пусти улици и че човек с лице на ангел може да се окаже патологичен убиец или садист, въпреки цялата интелигентност и британско възпитание, които е изсипал отгоре ми при всеки наш досег...
Точно с такива хорър усещания тръгнах в най-дъждовния ден към село Долен, минавайки през "моя любим път" - покрай Благоевград.
Веднъж вече съм имала такава помитаща ме "любовна история" с тази отсечка, която в един светкавичен миг доведе до осъзнаването на греховете ми. Оказах се в окото на свирепа, деряща се ожесточено буря, която блъскаше малката ми кола из шосетата в ремонт. От другата страна на волана аз - млад шофьор, облещен пред заслепяващите ме фарове на "плуващите" зад мен и пред мен коли, зашеметена от дъжодвните вади по предното стъкло в сумрака.... Просто изключих музиката и не спирах за нищо на света, в пълна концентрация и гробовна тишина, продължавайки само напред, към светлината на тунели и най-вече тази на София.
Вторият път, само преди месец, когато ми се наложи да мина отново по този маршрут, пак ме сполетя почти същото, само че вече бях развила резистентност.
Третият път да избера "любимата отсечка" бе спонтанното ми решение да посетя село Долен, отново минавайки оттам. Защо ли?
А вие как мислите? Представете си, че говорим за любов? Резистентност или имунитет предпочитате да имате към нея?
Бях твърдo решена да преборя кошмарите си. Името на село Долен пулсира в главата ми от края на април, когато на връщане от Доспат се наби в очите ми като табела.
Село Долен, Долен, Долен... Какво си ти?
Първият път стигнах до началото на разклона и ми се видя стръмно, непознато и опасно... Отказах се.
Не и този път, казвам си, нещо ме тика натам...
Разбирате вече - пътуването ми е интуитивно, несигурно като разума, който говори: "Не ходи там, чакат те неприятности", а един палав таласъм приглася: "Ама как няма да ходиш? Те те чакат...".
С други думи - изкушение!
Уличките
Снимка: Криси ДимитроваТака, в дъждовния ден, пътувам към Долен с най-новия ми плейлист, който включва Tommy Richman и аз наистина се чувствам като million dollar baby, което отива на село. Само че, Долен ме кара да се влюбя. И то по онзи абсолютно неконтролируем начин, от който никаква ваксина, никаква резистентност и никакъв имунитет не могат да те предпазят. Със стръмния път нагоре, който качва адреналина ти до козирката, с пропастите и завоите, сърцебиенето и пеперудите в стомаха, които улавят аромата на мащерка, бял равнец, еньовче, жълт кантарион... Със слънчевите лъчи, които сякаш поставят своите граници пред мрака на пътя зад мен... Със зелената шир, която докосва чистото небе... И след това със своите калдъръми, стари къщи, аромат на дърво и огън, крещяща тишина, празни като изоставено сърце улици и усещане за усамотение, но не и за самота.
В Долен и около селото не продават вино, но се чувстваш приятно замаян през цялото време.
Пред старото читалище са струпани около 20-тина черни чанти. Изглеждат ми като да са на млади художници и скоро съм пресрещната от група на Художествената академия в София, които имат 6-дневен престой там... Двама от тях се държат за ръка, а след малко момичето рязко тръгва напред, отделяйки категорично пръстите си от неговите...
Читалището на село Долен
Снимка: Криси ДимитроваСледващата любовна история ме очаква пред "Портите". Вековна къща, превърната в галерия, като част от проекта на столичната художничка Невена Атанасова-Ваклинова.
Вратите са отворени за всеки, а Невена ни посреща, "яхнала метлата", само че буквално - мете под звуците на "Rammstein". Градината е магическа, мисля си, докато разглеждам накацалите паднали ангели и бели серафими, които са буквално навсякъде. Летежното усещане на града полита с погледа към безбройните ръчно изработени водни кончета с бляскави, сини очи. Пред входа Невена сплита гигантско гнездо, а един благороден елен спира дъха ми с безкрайните си рога, гледайки ме втренчено от стената. Невена готви поредната си изложба.
Еленът на Невена Атанасова
Снимка: Криси Димитрова"Портите" е място за нишова публика, с поглед към магическия сюрреализъм, с усет за метафорите и скритото за очите. За аудитория, която възприема посланията от всяка страна.
"Портите" е нишово арт сборище - галерия за събития и изложби
Снимка: Криси Димитрова
Любима творба на Невена Атанасова - "Човекът и камъкът"
Снимка: Криси ДимитроваВсъщност целият Долен е сюрреалистичен и неслучайно е избран за локация на международна сбирка на сценаристи и драматурзи. Там ще е лятната сценарна база, където менторите ще срещнат своите избраници от различните точки на Земята, а темата е "Разказвачите на Бъдещето".
Какво по-добро място да се озовеш в миналото, за да бленуваш и фантазираш за бъдещето? В крайна сметка няма как да има бъдеще без минало...
Бибиотеки и авторски творби
Снимка: Криси ДимитроваРазглеждам снимките в къщата на Невена, в която съм настанена. В спалнята ми има кадър на художничката с трите ѝ сестри. Не след дълго осъзнавам, че целият сватбен албум на Невена е на стената - ритуалът се е провел именно в село Долен.
"Местните жени ми казаха: "Ама как ще си търсиш каква да е носия? Трябва да е наша носия - от село Долен!". Така Невена е автентична доленска булка, но обещава сърцето си преди всичко на селото, отколкото на жениха си. Нещо повече, почти декада води борба да облагороди селото, заедно със съмишлениците си - други художници, скулптори, сценографи, поети и писатели. Мечтае за ново читалище. За възстановяването на планинския път, някога свързвал Ковачевица и Долен... За фестивали, събития и пленери... За изкуство, вдъхновено от автентичното.
Невена е като жените в селото
Те са активните. Господарките. Музите. Тригърите. Забелязвам в самото начало на престоя си. Те говорят ясно и високо, някак резки са, но не и груби. Отсичат само веднъж, но и прощават бързо. Такава е баба Джушка - може да те заплаши да те напляска, ако дърпаш котката за опашката, защото като във всяко магическо място и тук котката е царкиня.
Баба Джушка е всеизвестна, но малцина знаят истинското ѝ име. Някои го научават заедно с мен - Агнета. Всъщност повечето имена в Долен са нечувани, поне за мен. Срещам баба Алимаска, разказват ми за баба Силвета. Питам ги какво означават имената им, но ми споделят, че са толкова стари по произход, че самите те са забравили историите им. Носят ги с гордост, защото идват от бабите им.
Бабите от село Долен са легендарни. Като баба Джушка, за която пишат и вестници, и пътешественици. Наричат я Шеф-готвача на селото, но всъщност тя е сериозен бизнесмен. Къщата ѝ - "Шарковата къща", всъщност е механа, но преди това е била ... интернет клуб.
Нали разбирате къде е парадоксът?
Аз втори ден нямам интернет, даже обхват губя на моменти с чисто новия модел телефон и голям мобилен оператор, но Баба Джушка е много напред с технологиите. Помещението с компютрите в момента е офисът ѝ, близо до кухнята, където готви сама за всички. За цялото село, ако се наложи! В края на пиршеството - смята с калкулатор сметките им и отваря механата за всеки закъснял гостенин.
Както всъщност правят и всички в Долен. Всички запрятат ръкави и се включват дружно, освен със сили, и със средства, за да посрещат гостите на селото по местен обичай. Домашни мекици по поръчка, домашно сирене и кисело мляко, домашно масло и баници, домашни торти и сладки...
В Долен няма кетъринг, а твърде много любов...
След една такава гощавка отново срещам влюбените художници и от "малкия скандал", който приключи с рязко разплитане на пръстите им и отделяне на дланите при пристигането ми няма и помен. Дамата изглежда не толкова категорична да прекрати "тези отношения" под звуците на щурците, които стават все по-настоятелни в тишината на нощта. Чува се ромолене на чешми и музика от гайда, но някъде далеч...
Пред "Казана", където се вари ракията, двама отколешни приятели на достолепна възраст наливат в подобни на капачки чаши. Автентични, от едно време.
Разходка из село Долен
Снимка: Криси ДимитроваВ Долен няма магазини, но има амфитеатър, който е творчески проект на артистичното семейство на сценографа Мария Койчева и художника и преподавател Веселин Митев. Посещавам го в един от следобедите. Затворено е, защото все още го подготвят за сезона. Изтягам се по гръб под слънчевите лъчи на оградата му, втренчена в тотема, който преди няколко години собственикът на къщата и негов създател пренася от артистичен фестивал тук, в Долен. Правил го е сам. Странен е, сякаш изникнал от нищото на недостъпно място, извисяващ се в гнездо от зеленина...Става още по-магично, когато изведнъж, в пустотата на селския ден от амфитеатъра се понася музика... Оглеждам се, но няма никой около мен...
Поглед над покривите на село Долен
Снимка: Криси ДимитроваЗатварям очи и усещам магията...
Клетвата за вярност в Долен е по-силна от всичко. Тя е повече от любовна клетва. Тя е клетва към любовната тайна. Замислям се над това, когато сред книгите в препълнената библиотека попадам на луксозната антология джобно издание на издателство "Дамян Яков" - "Любовни тайни". Имам онзи навик да смятам книгите за най-категоричните вселенски знаци. Както и ангелите на Невена. Както и нейните магични метли, една от които мистично се люлее в плевнята до къщата на Мария и Веско. Както и телевизорите ѝ, наподобяващи инсталация, грамофонните ѝ плочи и колекционерските издания, които очакват всеки гост в къщите. Рай на артефактите. Магия за пътешествениците. Спомени за влюбените.
Послания, кадеми, загадки, лични истории.
"Любовни тайни" е специален подарък за Невена. А село Долен остава специален подарък за мен. Вдън гори тилилейски, съвсем интуитивно може да срещнеш повече любов, от тази, за която мечтаеш в рутината на ежедневието. Любовта към изкуството. Към миналото. Към ценностите и бъдещето. Към чистотата. Към природата, тишината, книгата, мечтата, собствената си съдба... Към храната. Към кучетата и разбира се... Към котките.
Котките на село Долен
Снимка: Криси ДимитроваМожеш дори да чуеш Духовете на село Долен, които се разхождат из спалнята ти, докато камината пука... Но не те е страх от тях и от стъпките им по чергите. Не те е страх да кръстосваш митичните улици сам, в тъмното. Останалото няма да ви го разкажа. Остава си любовна тайна, която може да разберете само ако дръзнете да стигнете до Долен.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
НАЙ
"Полковникът" в поп културата
Бъдещето на градовете и градовете на бъдещето
Писателката Катя Антонова: Стаените копнежи тежат повече от провалите
Тя прави музика за младите, мислещи хора: Толкова различната Дани Стойкова
"Полковникът" в поп културата
Бъдещето на градовете и градовете на бъдещето