#Великите филми издържат теста на времето и оставят своя дълбок отпечатък в културната почва, която продължава да ражда плодовете на тяхното вдъхновение, поколение след поколение. В края на 2023-а се навършват 40 години от премиерата на монументалния opus magnum на мафиотското кино - бруталното бижу "Белязаният".

С режисурата на Браян де Палма, сценарият на Оливър Стоун, играта на Ал Пачино и музиката на Джордж Мородер, този зверски агресивен филм е откровение на мъжкото кино от епохата на 80-те. Изобилие от наситено насилие, войни за доминантна позиция в хранителната верига на престъпния свят, тонове кокаин, тузарски разкопчани ризи, латино и синт-уейв мелодии под палмите на Маями, диско естетика и кич с трофейни съпруги плюс онова съдбовно усещане за улични кодове на честта, които могат да те издигнат на върха, а после да те закопаят зрелищно.

По-първичен от "Кръстникът" и по-оперен от "Добри момчета", този епичен 170-минутен разказ за възхода и падението на кубинския престъпник Тони Монтана, превзел върха на кокаиновия бизнес във Флорида, се води римейк на едноименната гангстерска класика от 30-те, създадена от две легенди - Хауърд Хоукс и Хауърд Хюз. Но "Белязаният" от 1983-а драстично се различава от черно-белия първообраз, който пък е вдъхновен от роман със същото заглавие, напечатан в самия край на 20-те години на миналия век.

Когато "Белязаният" тръгва по кината преди четири десетилетия първите реакции са хладни. Филмът се смята за творчески провал и дори е номиниран за анти-наградата "Златна малинка". Критиците го намират за твърде кървав, краен и просташки. Кубински мигранти в Маями протестират срещу стереотипния портрет на търговците на наркотици, изхвърлени от "Острова на свободата" Куба и Фидел Кастро на американския бряг. Превъплъщението на Пачино в Тони Монтана е пълната противоположност на неговия персонаж Майкъл Корлеоне в "Кръстникът". Все едно шахматист стратег срещу пещерна мутра. Обвиняват актьора и в преиграване. Носят се разкази за споровете между режисьора Браян де Палма и сценариста Оливър Стоун, превърнали снимките в мерене на его и творчески размах.

И все пак "Белязаният" отлежава и става световен културен феномен.

С годините репутацията му расте, а филмът е преоткрит като шедьовър. Превръща се в нещо като религиозен артефакт в хип-хоп културата, вдъхновява комикси, игри, шеги, поп-културни препратки, тениски с името Тони Монтана... Хоризонтът е изпъстрен от постоянните цитати на фрази на Тони от филма "Винаги казвам истината... дори, когато лъжа", "Светът, Чико, и всичко в него", "В тази страна първо трябва да направиш парите, после идва властта, а когато дойде властта, идват и жените", "Очиствам комунист за забавление, но за Зелена карта ще го издълбая наистина добре" и, разбира се, легендарните реплики на Монтана, хванал огромно пушкало в момент на съдбовно-кокаинова ярост и умопомрачение - "Искате да играем грубо? ОК" "Кажете "Здрасти" на моето малко приятелче!"

"Белязаният" става особено важно събитие в културния живот на милиони млади мъже вече поколения наред.

Суровата енергия на Монтана, пълното му пренебрежение към "правилата на играта" и реда на системата, вдъхновяват особено силно желание за идентификация, съчетано с едновременно иронично и неиронично преклонение към вулгарния чар и желязната воля на суровия кубински бандит, сграбчил Американската мечта за меките тъкани.

Сюжетът дава поука за падението на Монтана и такива като него, и със сигурност не проповядва съзнателно припознаване с бруталната природа на персонажа. Но стилът на филма е толкова секси, Пачино прави такъв незабравим и недостижим образ, че няма как да не се получи поне някакво усещане за антична арка на трагически герой. Монтана излиза отвъд границите на сценария и жанра, и живее свободен в милиони мъжки съзнания. Сякаш всеки носи малко парче от Тони в себе си, дори да е най-прилежен отличник. Просто образът стъпва върху архетипна архитектура на мъжеството като в процеса на развитие достига до крайности.

Тони Монтана е описван като "зрелищен простак, дрогиран дегенерат и свиреп новобогаташ, готов да разреже лицемерието на висшата класа с моторна резачка." С убийства и схеми той покорява кокаиновия Олимп, но решава да изшмърка неговия връх и така освен линии с бял прах, започва да чертае и собствения си крах.

Ал Пачино се превръща във виртуозен скулптор на подобни образи.

Свирепият характер на Тони Монтана му връчва изобилие от възможности за актьорски спектакъл с множество екранни фойерверки. След "Белязания" Пачино доразвива и обогатява персонажа на енергичния и доминиращ алфа-мъжкар в превъзходни произведения като "Пътят на Карлито", "Гленгари Глен Рос" и, разбира се, "Жега".

В крайна сметка "Белязаният" остава културно явление с нарастващо влияние. Такива филми просто вече няма и към момента изглеждат невъзможни. Един дивашки и разточителен шедьовър на чистия ретро тестостерон.