#Ако можеш да хванеш актьора Бойко Кръстанов за нещо, то е да ти свърши работа. Рядко си вдига телефона, не обича да дава интервюта и не обича да се снима във фотосесии .

Името му вероятно сте го чували - най-малко веднъж в живота си. От няколко години си играе на котка и мишка с престижната награда „Икар“ за водеща мъжка роля. За втори път му се размина тази година – заради пандемията, която разбута плановете на целия свят.

Забележителният подем на театралната сцена в последните няколко години идва след активна работа и растяща популярност в киното и сериалите, в които участваше у нас и в чужбина.

Представете си го сега в малка американска история – с количка, пълна със строителни материали, в работно облекло, в двора на родната къща на баба му. Всъщност последните няколко месеца е там, по предложение на приятелката му – актрисата Виттория Николова. Оказва се прекрасен момент за актьора да се усамоти и концентира върху това, което му предстои съвсем скоро.

„Уви, много късно се сетих за тази къща. Моята приятелка Виттория ми подсказа, че е близо до София и ми пусна мухата. Казах си: Защо да стоя и да бездействам в тази пандемия, като мога да отида и да видя какво се случва, да я стегна. Хванахме се бригада приятели и за няколко дни свършихме доста неща. И сега, скоро, искам вече да заведа баба ми, да я види. Тя не е ходила от много време. Ще я изненадам!“, разказва актьорът.

#Но ... с #URBN успяхме да го отвлечем от природата и усамотението му, за да го видим нетърпелив и въодушевен.

Защото Бойко Кръстанов готви изненада за градската сцена... Може би едно от най-сериозните предизвикателства в живота му – първият моноспектакъл, който ще бъде представен в Народния театър през юли.

Снимка: Студио KARE за #URBN

Срещата

„Това, което предстои, е много важно за мен. Режисьор е Владо Пенев, а текстът ми показа мой приятел. Предложи ми го, харесах го и звъннах на Владо. Това е, което в момента ме влече. Очаквам го, защото е различно от всичко, което съм правил досега. Някак по-близо е до стенд-ъп-а, отколкото до конвенционалния театър. И...притеснявам се много, да!“, споделя откровено Кръстанов.

За него актьорската игра е работата, която трябва да се свърши. Репетира, излиза на сцената, влага цялата си енергия и си тръгва, оставяйки героя си в гримьорната. В общуването с него лесно се долавя решителността. Не можеш да го накараш да направи каквото и да е, ако не иска. Но има и едно старание да опровергае повърхностните оценки за това, което всъщност е - обикновено отсъдени по външния му вид.

Ако го смятат за фриволен и игрив, придобива точно обратното изражение. Обран, последователен, едновременно зрял, но проявяващ детско любопитство. Секунди пауза преди всеки отговор на въпросите. Не се притеснява да каже каквото мисли. Не се впуска в излишни обстоятелства.

„Трудно допускам хора до себе си. Имам много добри приятели и нямам нуждите да си отварям кръга кой знае колко. Не съм адски затворен човек, нека не звучи така. Но малцина са близките около мен. Харесва ми да разказвам истории, но по-скоро зависи от настроението. Въпрос на ден, така да го кажем. Обикновено ги разказвам, когато са още пресни и впечатлението не е изгубило силата си. Смятам общуването със странници за полезно за тези, които се занимават с изкуство. Представям си живота на тези събеседници. Неординерните хора са ми просто много любопитни“, споделя Бойко.

  Горско духче  

Снимка: Студио KARE за #URBN

Посрещаме Бойко Кръстанов в шахматна бална зала, почти като по Луис Карол, само че абсолютно реална. В компанията ни се оказва и скулптура с красиво, лице от стомана, която по-късно ще отпътува отново в ателието. Решаваме да я включим в снимките, защото според античната литература, горските духчета, познати и като елфи, се появяват само пред този, който си харесат. Те са вестители на правилния път. Използвани са в произведения на гении от Вагнер до Дж. Р.Р. Толкин и обратно, а думата идва от индоевропейския корен *albh и означава бял. Авторът Илия Новачев споделя, че скултурата е от орехово коренище и стомана - едновременно кореспондиращи си и опониращи един на друг материали, създаващи илюзията за порив на прозрачно-бялата стомана, която преминава през духа на дървото под облика на нежно детско лице.

Същият този порив и устрем за сцена усещаме в Бойко Кръстанов, който вярва, че всичко се случва на точното място в точното време.

„Моноспектакълът може да е дългоочакван момент за всеки актьор, но при мен някак никога не е било фиксидея. Обичам общуването с колеги на сцената. Сега, обаче, ще общувам с публиката. Това е друг вид комуникация. Интересно ми е. Моноспектакълът е по съвременен текст на Дънкън Макмилън и не е поставян в България. Оригиналното заглавие е „Every brilliant thing”, което засега сме превели като “Всички страхотни неща. Нямам търпение общо взето“, споделя актьорът и продължава.

„Сякаш до преди не ми е било фиксидея, но сега някак съм обсебен. Тази идея сякаш идва съдбовно, намери си времето. Бях говорил с директора на Народния театър Мариус Донкин и с Владо Пенев (за моноспектакъл – б.а.) преди време, но след това обявиха пандемията и спряхме да комуникираме 3 месеца. А сега е точният момент, защото ще представим спектакъл, които не изисква участие на много хора. Имам дата. Имам един месец. Времето е малко - това също е притеснително“, споделя Бойко Кръстанов.

Каква е уловката?

Снимка: Студио KARE за #URBN

„Притеснявам се много. По време на моноспектакъла има много повече пространство за импровизация, за комуникация с публиката, което в един стандартен, театрален процес е не винаги така. Това ме държи нетърпелив. Предизвикателството, очакването, донякъде страхът, ако щете. Искам да се сблъсквам челно и дали то ще ме победи - ще видим! Дали ще успея да държа емоциите на публиката? Защото в този жанр няма как да се скриеш. Сам си на сцената. Има уловка в това пространство за импровизация, което може да тръгне в друга посока, да те повлече и да кривнеш, да станат нещата неконтролируеми. Опасявам се как ще го приемат хората. Опасявам се от целия обем работа, който трябва да свърша, от натиска, който ще си наложа“, споделя актьорът.

Снимка: Студио KARE за #URBN

В деня на снимките си е купил книга. Заглавието е „Страданията на младия Вертер“ (1774) на Гьоте. Не е случайно избрано произведение. То е епистоларен роман от немската епоха на гения и принадлежи към течението „Буря и натиск“ (среща се още като „Буря и устрем“). Творбата е в две части с писма и дневник. В предимно драматичните творби от този период героят претърпява провал в обществените отношения и успява да запази идентичността си само чрез убийство, самоубийство или самонараняване. Романът, който чете в момента е бунтарски, но същевременно писан на базата на вярванията за връзката на човека с природата и античните схващания. И забраняван в годините. Историята на младия Вертер разказва за несподелена колежанска любов, която води до самоубийство влюбения младеж.

„Героят ми в моноспектакъла споменава книгата по темата за депресията и самоубийството. Това е една книга, с която главния герой се среща в студентските си години“, повдига завесата Бойко Кръстанов.

"Но моят моноспектакъл не е някакъв кахърен, тежък философски дебат. Занимава се със сериозни теми, като депресията, психическото здраве и самоубийството, но не поучава, не дава рецепти и не размахва пръст. Прави нещо по-ценно, според мен. Предизвиква диалог. Прави публиката активен участник и я ангажира. Всичко това авторът на текста върши с блестящо чувство за хумор и такт", казва той.

  Как се правят роли за награди по теми табу 

Снимка: Студио KARE за #URBN

Темите, които са противоречиви и смущаващи за повечето хора, не са проблем за актьора. Тазгодишната му номинация бе за ролята му в „Празникът“ – представлението на режисьора Явор Гърдев.

Там Кръстанов влиза в роля на мъж, насилван от баща си, когато е бил дете - Кристиан.

„Не мога да кажа, че сюжетът ме е стресирал. Аз съм фен на Догме стила“ ( бел.ред – Догме 95 е кинематографично движение, започнато през 1995 г. от датските режисьори Ларс фон Триер и Томас Винтерберг) . Представлението е по филма на един от любимите му датски режисьори - Томас Винтерберг. В кино стилистика, в която не се използва изкуствено осветление и звук. Не може да запалиш лампата, ако не е на сцената, например. Не може да е прожектор, който не се вижда. Много интересен подход за работа. Бях запознат с материала, преди да започна да го работя. Знаех какво да очаквам. Не мисля, че нещо би трябвало да е табу или цензурирано в наши дни. За ролята ми в „Празникът“ - не мисля колко енергия трябва да дам за нея или каква емоция трябва да изпитам. Мисля за нея като за работа, която трябва да се свърши. Влизам на сцената, започвам текста и то се случва от само себе си. Понякога тази работа изисква повече енергия и носи със себе си повече емоционален заряд. Не го мислиш предварително преди да се качиш пред публика. Аз го мисля като прости действия и в процеса на вършене на тези действия всичко останало идва. Да кажем, че ти се включват сетивата“, казва Бойко Кръстанов.  

Една от най-важните връзки – като човек и актьор, в театъра има с режисьора Явор Гърдев. Двамата се разбират без излишни думи и напрежение.

„Начинът, по който работи Явор Гърдев, доставя удоволствие на актьора.. Не е авторитарен, не се налага над теб, а чрез теб се опитва да стигне до това, което иска да направи. Този подход на работа е интересен. Така беше и в „Празникът“, така беше и в „Пияните“, споделя Бойко Кръстанов.

Снимка: Студио KARE за #URBN

Роля, която е допринесла за развитието му в житейски план все още остава тази на Гичо от „Възвишение“ под режисурата на Иван Добчев. Носи му наградата Аксеер за дебют в българския театър.

„Голямо изпитание. За първи път имах толкова много по обем работа, която трябваше да свърша, а пък и работата с проф. Добчев - неговата специфична стилистика и театрален език, който използва, винаги са предизвикателство. Да действам и общувам в неговия свят, да се адаптирам – изключително полезно“, споделя Бойко.

За разлика от други актьори, Кръстанов няма проблем с излизането от роля – като свърши представлението, свършва и играта.

„Процесът на работа на актьора е интересен - да гледаш на света с нечии чужди очи и възприятия, да се запознаеш с героя чрез текста и в себе си. Сблъсъкът с някаква различна гледна точка - това ми е най-интересното, когато работиш нови текстове. Може да не си „ти“, може да си позволиш да имаш други възгледи, мечти, друг характер. На границата с шизофренията е това. Някак си е най-близкото до актьорската професия сравнение. (смее се). Но това и ми държи интереса вече толкова години“.

Снимка: Студио KARE за #URBN

Сблъсък с различната гледна точка е и ролята на Джон в постановката „Петел“ на Стайко Мурджев, за която бе номиниран за наградата „Икар“ и миналата година. Образът е на младеж, който се люшка между мъжката и женската любов.

Роля, в разрез с предразсъдъците

"Трудно се изгражда такъв образ. Трудно е да влезеш в главата на такъв човек. Но в тази пиеса е много добре написан текстът. Разбирам идеята на цялото представление, без да съм хомосексуалист. Разбирам, че героят ми е един човек, който просто иска да обича и да бъде обичан. Не иска да се вкарва в рамки. Самият Джон казва, че някога е нямало такава дума "хомосексуалист". В други епохи и общества хората са имали интимни отношения и с мъже и с жени. Та, героят ми иска да обича свободно. Ако харесва мъже, това не значи, че трябва да е с тениска с дъга и да е женствен. Просто обича друг човек. Джон е обичал и този мъж, и тази жена. Неговите проблеми идват от това, че обществото го кара да избере. Да го класифицира и да му сложи етикет. Но той не подлежи на това. Той е гей, който се влюбва в жена. Твърди, че важното е кого обичаш, не какво. Като се задълбочиш в тази мисъл, би могъл да го разбереш".

До ден днешен не намира точната дума на български за метафората на петела. На английски името на пиесата е игра на думи – между „петел“ и „мъжки полов орган“.

„Единствено се притеснявахме да не си мислят хората, че идват да гледат история за ферма с кокошки“, шегува се Кръстанов.

Снимка: Студио KARE за #URBN

За актьора да бъде категоризиран, особено на кастинги, е нормално. Обяснимо е с това, че се търси човек, който най-малко да му се налага да се превъплъщава изкуствено и да е близък по конкретика.

„В чужди продукции ме определят като източноевропеец, там си винаги в категорията чужденец и ролите са ограничени. Най-често става дума за нещо като убиец, крадец, който умира на петата страница. Или, в най-добрият случай, някакъв Бонд злодей, руснак, терорист. Нормално е. А тук, в България, няма чак такъв голям пазар. Засега не съм се чувствал етикетиран. Ако са тръгнали да ме вкарват в клише, съм правил избори в професията си да играя различни неща, по-скоро. Защото е и по-интересно. Винаги най-интересната ти роля е следващата“.  

Снимка: Студио KARE за #URBN

Нещо като в шаха, когато видиш добър ход, се оглеждаш за още по-добър.  

„Гледаш много да не се забиваш в един типаж. Не можеш да играеш Ромео цял живот. Може би защото всичко в живота, което правиш, минава през твоите преживявания, виждания и мисли. Всичко, което може да се зароди в главата, е вследствие на това, което си живял досега – и среда, и стандарт и т.н. Да, определено. Като мислиш за някои герои, мислиш и дали на теб това ти се е случвало и дали ти самият си попадал в такава ситуация. Нормално е да канализираш житейските си преживявания в работата“  

Емоционален съм. Определено.

 Казва, че често му се случва да съдят за него по външния му вид. Може би в началото на кариерата му по-често.

  „В Академията моят професор Здравко Митков ме мислеше за доста по-несериозен, отколкото аз имах намерение да бъда в тези четири години. Той ми го е казвал, а то си и личеше. А и може би е нормално. Тръгнахме с едни такива взаимоотношения. Той ме мислеше за много по-разглезен и несериозен младеж, който аз със сигурност до някаква степен съм бил, но не и до такава, каквато той си е представял. Но това още в първи курс го промених като представа. Защото следването в НАТФИЗ е адски изтощително – 7 дни в седмицата от 9 до 21. Ако не си абсолютно отдаден на това място, не си за там“, казва Бойко Кръстанов.  

Но пък си тръгва от НАТФИЗ с награда.  

След това за професията си е преживявал какво ли не. Спал е на странни места, например - в крайно неприятен хотел в Сливен, където стаята е изпълнена с непоносима миризма.  

„И помня, че като слязох на рецепцията да поискам друга стая, жената го прие толкова спокойно, че си казах – явно тука си е така“, спомня си актьорът.  

Контра на свободната му комуникация със странниците е нежеланието му да е медийна звезда.  

„Като цяло не ми харесва да давам интервюта, не само заради въпросите за личния ми живот. А защото някак си като даваш интервю изхождаш от някаква точка, че имаш какво да кажеш, разбираш ли? Не искам да давам, защото не искам да звуча сякаш наставлявам и давам съвети и рецепти за каквото и да е. Иначе въпросите за влюбените в мен момичета, не ме карат да се чувствам неудобно, но не ме впечатляват. По-скоро ме разсмиват. То така си тръгна – първо ме питаха един път, втори път и сега си ме питат всеки път. Истината е, че не виждам какво ги интересуват хората чувствата на другите, а и за чувствата не бива да се говори на всякъде и пред всеки“.  

Бъг в системата

Така че ако някоя приятелка ви каже, че Бойко Кръстанов ѝ е намигнал- със сигурност лъже. Защото Бойко Кръстанов не може да намига с едното око. Разбира го по време на снимките за един филм.

  „Много странно открих този бъг в себе си. Нещо, което не съм си и представял, че не мога да правя. Имаше такъв момент, абсурдно звучи, но прекарах известно време да се уча. Май даже не ми се и получи много...“  

В този смисъл е доста упорит.  

Снимка: Студио KARE за #URBN

„Харесвам си работата и държа и се старая да полагам максимално усилия в нея и това, което се иска от мен – да го направя. Искам като се срещам с хората, да съм възможно най-подготвен. Да знам, че съм направил всичко възможно, за да се случват нещата както иска режисьорът и аз“  

Обикновено на сцената, най-много му помага публиката.  

„Важна ми е. За нея правя всичко това. Енергията, която тя ми дава е важна. Мълчанието, което тя дава, когато ти го дава, е много зареждащо“  

За любовта...

Бойко Кръстанов не вярва в любов до смърт в стила на Ромео и Жулиета, защото смята, че самоубийството никога не е решение за нищо. Самият той често мисли за смъртта, но с възрастта споделя, че става все „по-ОК“ с цялата тази тема.

„Преди някак си много повече ме занимаваше като страх за живота и дали накрая ще си доволен от това, което си направил. Дали тогава ще приемеш смъртта някак си по-леко. Не знам, нямам идея как е... Сега се поуспокоих. С напредването на годините все по-леко приемаш този въпрос. Винаги ми е било интересно как ще се развие човечеството. И ми се ще да имам още едни, да кажем, 300 години, да мога да видя дали ще стигне до някъде това да могат някак си да ни „свалят“ съзнанието и да го „качват“ в чуждо тяло и да си пак ти със същото съзнание, но с друг външен вид. Дали някои неща от фантастиката ще могат да се случват. Сега за мозъка се знаят много малко неща, малко е изследван и ми е интересно в тази посока как ще се развие науката“

От друга страна признава, че се е замислял, че да живееш вечно също не е най-прекрасното нещо.

„Но ако имам още 300 години да бъда актьор, ще работя на почивки. Защото ще ми писне да бездействам. Ще прекарам няколко години да не съм актьор, но ще искам пак да играя“ Ако има дневник, за любовта като чувство, усещане и емоция би написал: -

„не можем без нея и не можем сами, се оказва.“

„Обичам да чета и някак си винаги ми е било интересно нещо някога по някакъв начин да напиша. По-скоро за драматургия и киносценарий съм се замислял. Интересно ми е и сега чета книги за работата на сценариста, на режисьора. Бих отишъл на един-два уъркшопа. Мисля, че имаме дефицит на хубави текстове и сценарии и ще ми се да пробвам в тази посока. Когато живеех в Ирландия, забелязах, че актьорската конкуренция е толкова голяма, че всеки актьор пише и режисира, старае се да има разностранни интереси, защото е по-добрият вариант от това да чакаш на един стол ролята да дойде при теб. Можеш да си я напишеш!“

Смята, че е абсолютно възможно в днешно време да си жизнерадостен и неудовлетворен едновременно. С други думи, биполярността е новото нормално. Защото хората имат своите различни състояния и мнения постоянно.

„Но е много важно да храниш любов към семейството си, да се стремиш да си в добри отношения със света около теб. Важно е да обичаш хората. Аз се стремя да ги разбирам .. много е трудно, но това е моят начин да подходя с частица любов към всички живи същества изобщо“.

А лесен ли е за обичане?

„Едва ли. Може би се изнервям прекалено понякога, на някои неща... понякога съм сприхав, случва и да загубя настроение и това нещо цял ден да ме гложди и държи. Такива неща...“ Казва, че създаването на семейство и деца не са фиксидея, макар да го питат често по този въпрос. „ Не съм от хората, които действат по план в личния си живот. По-скоро, когато се случи. Както виждаме - за всичко си има време“

А сега е време за моноспектакъл!      

 

URBN Team: 

Интервю и концепция: Криси Димитрова

Грим: Росина Георгиева

Стайлинг: Сирма Маркова 

Снимки: Studio KARE за #URBN

Локация: Резиденция Тера

 

Благодарим на скулптора Илия Новачев за специалното участие на творбата му

"Горски дух"  (Размери:28/48 см; материали: Стомана и дърво)

Снимките за осъществени в реновираната бална зала "София" под нейните величествени кристални полилеи.