17-11-2017 20-11-2018

Ампутацията като масов оргазъм

Обществото изпитва садистично удоволствие от демонтирането на телата от ПСА

16:55 | 17 декември 2023 189 8685 Снимка: "Булфото"

Юлия Владимирова

dir.bg #URBN #columnists

Паметникът на Съветската армия никога не ми е бил любим паметник и никога не съм изпитвала някакво величествено влечение към него.

Но винаги съм осъзнавала фактът, че красив или грозен (кой поставя естетическите норми?), провокиращ противоположни мнения, смислен или не, то това е паметник и паметнциите са затова, за да ни напомнят нещо и да предизвикват размисли.

В самия корен на думата паметник е преди всичко идеята за памет.

Да, ПСА е символ на победата на Съветския съюз над Хитлеристка Германия, също така символ и на съветската идеология.

Нормално е той да предизвиква протиоречиви емоции, особено когато вълната на антикомунизма е толкова назряла у нас днес.

Сякаш все още е емоционално е трудно да се откъснем от това време и да осъзнаем, че вече го няма и трябва да живеем посткомунистическото си бъдеще.

Снимка: БТА

Ако трябва да избирам между паметник на Хитлер или Гьобелс и този съветски монумент, създаден от Любомир Далчев, Васка Емануилова, Мара Георгиева и др., то бих избрала все пак съветския монумент, защото застъпвам факта, че в тази война, борейки се срещу фашизма, са загинали не малко европейски, американски, а и български войници на фронта.

Вероятно демонтирането на паметника нямаше да има такова силно обществено въздействие, ако всички хора единодушно бяха съгласни с неговото отстраняване.

Очевидно това е тема, която раздели още повече обществото ни и го накара да се разсее от други политически действия в момента.

Ако градските ръководители искаха да чуят мнението на всички софиянци по отношение на паметника, може би биха могли да свикат референдум с питането дали го искат или не. Паметникът бе нарязан по бързата процедура "спешно" и последните дни основно цъклим очи върху отрязани ръце, отрязани момиченца и майки, глави и т.н., които преминават с кран високо в небето.

Това явно беше нещо свръх възбуждащо за напръщялата от адреналин антикомунистическа общност.

Очевидно скоро не им се беше случвало да изживеят нещо толкова мощно.

Нормално - когато един ден ти поставят златна арка с червено килимче на "Александър Невски", а на другия ти я махат, човек не знае върху какво да насочи енергия точно в този град.

Снимка: "Булфото"

Има два особени момента от това мероприятие.

Първият е как изведнъж по спешност някак реши, че паметникът наложително трябва много бързо да се махне и няма нищо друго по-важно от това в момента - нищо, че София около храм-паметника "Александър Невски" тъне в тотален мрак, нищо, че градът няма коледна украса, нищо че половин София е без ток заради, забележете, падналия сняг, нищо че почти не остана нещо, което да е интересно за западните туристи.

Да, за последното имам аргументи: по мои наблюдения последните 15 години, голяма част от туристите в София идват и се интересуват именно от комунистическото минало и паметниците от него в града.

Защото нека не си кривим душата - София не е град, който да ври от интересни и твърде стари паметници и особено исторически значими такива.

Та едно от малкото интересни места за Инстаграм снимки беше точно около паметника на Съветската армия.

Е, отрязахме го величествено с почести и рози, сега можем да се снимаме за Инстаграма в "Ракета Ракия Бар" и да се забавляваме на соц естетика там.

Снимка: Булфото

Вторият момент е скандалното екстатично удоволствие и масова медитативна шизофрения от разчленяването на ръце, глави и тела. Това е свещен психологически момент, в който трябва да си зададем въпроса: това либерални хора ли са наистина или крайни националисти?

Вероятно причината е тази, че тъй като самото градско ръководство не се е справило със "съпружеските" задължения към избирателите си да ги задоволи подобаващо около празниците, то тези изоставени от своите хора либерали няма от какво друго да изпитат оргазъм и затова компенсират с разчленяване на паметник.

Невероятно е как бруталисткия бетон накара сънародниците ни да треперят в тикоподобни движения от наслада.

Само брутализмът ги кара да се чувстват толкова възвишено, златните арки, уви, не успяха да събудят такива силни чувства.

Общият поглед върху поведението в социалните мрежи на хората, изпаднали почти в транс от вълнение ме впечатли много: то не бяха екзалтации, то не бяха катарзиси, то не бяха освободени от диктатурата, цензурата, режима, то не бяха послания тип СДС 1992 година.

Ниво: 90-те години.

Ако ги чете без да знае в коя година е, човек ще помисли, че тези хора се бунтуват, защото са в тежка диктатура или соцът е бил вчера, или че соцът ги е подгонил.

35 години след диктактурата, те все още живеят в нея, не просто не искат да излязат от нея, те не могат без нея.

Очевидно я желаят, защото тя задвижва техния смисъл: на разговорите, на наративите, на произведенията, на личностните им идентификации.

Снимка: "Булфото"

Нищо, че живеят е постсоц капитализъм от доста време и явно по-скоро не са доволни от него.

Но най-трагичното е, че от опита, който имаме изглежда, че премахването на този монумент едва ли ще роди нещо свръх интересно, обединяващо, по-добро и твърде красиво, като опозиция на "грозния" паметник.

Прекрасно би било този паметник да бъде заменен с нещо много полезно за гражданите. Но има ли проект за такова? Има ли обществено обсъждане?

Както пространството пред Мавзолея е паркинг, но демократичен паркинг, така и тук ще зейне поредната демократична, но грозна дупка, за която през годините всеки ще се опитва да предлага проекти, но поради бюрокрация и обществено недоволство, те никога няма да бъдат изпълнени.

Може да се появи някоя идея за хан, но покрай опита с паметниците на ханове, знаем, че и това може да бъде подложено на масово осмиване, а изпълнението да бъде плачевно, подобно на котката-лъвче на мястото на "1300 години България".

На последно място смятам, че ПСА беше придобил отдавна напълно нова градска публичност и след промените той нямаше чак толкова силно изявени идеологически ангажираности спрямо градската среда, каквито му приписват.

Да, там се провеждаше митинг по случай Деня на победата 9 май, но на същото това място се провеждаше и София Прайд.

Именно на паметника се случваха концертите и партитата с драг куийнс, транс, гей и т.н. хора.

В края на 80-те мястото пък приютява субкултурата на скейтърите, днес продължава да е така.

По този начин паметникът отдавна бе надживял символиката на сталинистко величие и живееше в своята нова градска публичност.

БТА

Съжалявам единствено за момента, в който Destructive Creation изобразиха съвременните супергерои през 2011 г., но после те бързо бяха заличени.

Тогава участвах във флашмоб, с който искахме новите изображения върху войниците да останат, защото те бяха наистина "В крак с времето", както беше изписано.