Изгубени в поезията на градската меланхолия

#Когато София Копола дебютира с втория си пълнометражен филм, "Изгубени в превода" през 2003 г., филмът получи впечатляващо одобрение от критиката и публиката.

Базиран на собствените преживявания на Копола в Токио, когато режисьорката е била в нейните 20 години, "Изгубени в превода" проследява двама души, които се срещат в Токио: Боб Харис (Бил Мъри), който някога е бил американска филмова звезда, която сега е в Токио и снима реклама за японска марка уиски, и Шарлот (Скарлет Йохансон), американка, която наскоро е завършила колеж.

И двамата се свързват заради споделената си "романтична меланхолия" и чувството си за тотална несвързаност с културата около тях.

Източник: IMDB

В страна, изградена върху колективна идентичност и сплотеност, зрителят наблюдава как и двамата герои бавно изграждат собствените си идентичности, освобождавайки се от своя западен разум и някак чрез интимните си взаимоотношения.

Изглежда, че малко неща могат да бъдат толкова обогатяващи, каквoто е тишината.

Плаваща, празна, смислена, безсмислена тишина.

Особено сред какофонията на оживения метрополис.

За хора, за които миналото е минало, а настоящето плаващо и неясно, неразкодируемо, понякога мълчанието може да бъде единствената истина, лишена от всякакви претенции.

София Копола доста добре е изобразила това мълчание. Филмът разказва за застаряващия филмов актьор, женен, на около 50 и Шарлот, наскоро омъжена, все още опитваща се да разбере какво да прави с живота си.

На пръв поглед между тях има контраст, който по време на филма става все по-тих.

Източник: IMDB

Филмът от 2003 г. "Изгубени в превода" привлече както признание, така и критика относно представянето на градското въображение на Токио.

Разглеждайки нюансите на самота във филма и тяхното отражение в самите герои и спрямо градската среда на Токио, този филм е страхотен повод да се погледне към градското въображаемо.

Ако преди 20 години този филм може би ни се е струвал странен, то за мен днес той звучи доста по-актуално.

Живеем в глобализиран свят, който на пръв поглед събира - хора, компании, създава мрежи, но в същото време все повече фрагментира света и го прави все по-малко функциониращ в неговите връзки.

"Изгубени в превода" е като картина на Едуард Хопър

Една от най-емоционалните сцени във филма е, когато двамата герои тръгват из трафика и лудостите на Токио, сред шума, движенията и жестоката динамика на неспиращия за миг градски пулс - това е най-емоционалният момент във филма, защото той демонстрира дисхармонията между човешките отношения заедно с корпоративния модел на живота, който в днешно време е още по-силен.

Източник: IMDB

Животът е инвестиция, а не любов

През мълчанието на двамата герои, техните движения и фрагменти от лаконични диалози, на първо време се отличава меланхолията, подкрепена от по-комфортното усещане, че тя е споделена от двамата и динамиката й се разгръща в двустранен процес на размяна на импулси.

Тъй като неолибералната идеология е все по-вкоренена в западното общество, е трудно да си представим свят, който съществува извън фокуса върху индивида. Както казва Марк Фишър в книгата си "Капиталистическият реализъм, няма ли алтернатива?":

"Стана по-лесно да си представим края на света, отколкото края на капитализма".

"Изгубени в превода" до голяма степен служи като пример за последствията от този начин на мислене.

Боб и Шарлот пристигат в Япония, обременени от индивидуалните си оплаквания и следователно без лична връзка.

Те не само са "изгубени в превода" по отношение на езика, но и на идеологията.

Въпреки че Копола никога не споменава директно политическата основа на филма, ясно е, че може да се разбира и като полемика срещу индивидуализма.

Въпреки че социалните медии значително илюзорно "помагат" за обединяването на масите, особено тези, които нямат истински човешки връзки в ежедневието си, важно е да се следи и ефектът им.

С нарастващата самота и ерозията в обществата по света, по примера на Копола, трябва да се стремим да защитим общността в смисъла на нейната органичност и виталност - дори когато неолибералното мислене ни предлага само консумация на пластмасово общуване.

ИЗБРАНО