Психоложка в почивка

Хитра Петра

#Градските истории са любимата ни тема за разговор с приятели. Особено ако са за малки добрини, големи хвалби, ако са забавни, злободневни и ни карaт да си мислим за точно онзи наш любим познат с подобен манталитет... Затова и #URBN oтделя специално място за анекдотичните разкази на #Хитра Петра! Щафетата се поема от писателката Диана Петрова, която влиза в ролята на разказвача! Очаквайте нов градски анекдот всяка седмица!

***

Хващам я за по кафе между часовете. Графикът й е безмилостен. Сядаме срещу кино "Влайкова" с пълното съзнание, че няма да чуем нищо приятно една от друга. Има женски срещи, в които е така, и слава богу.

- Имаш ли време да пиеш една вода между сесиите?

- Страшното е като ти се припикае, тогава да видиш.

Смеем се. Не сме се виждали почти от година, но нямаме усещането да сме загубили връзка.

- Говори ми за любов - казва тя. - Днес цял ден слушам за смърт и болести.

- То па една любов - като смъртта и болестите - отговарям.

Виждам я как свъсва вежди и издава раменете си малко напред.

- Без анализи, моля те - изпреварвам я.

- Кажи за колегите тогава - усмихва се тя.

- Колегите... твърде дългата работа пред компютъра е виновна за държанието им.

- Я, интересно. Че какво им е държанието?

- Пасивни, преситени, неспособни на адекватна човешка реакция.

- Дай пример де.

- Еми ето, отивам на тийм билдинг в Пловдив. Насъбрали са се едни високи шведи на по двайсет и нещо парчето, а от друга страна и едни дребни индийчета с шалове. Пада една жена по стълбите към рецепцията и нито един не стана да помогне.

Психоложката мълчи. Отпива бавно от розето, което ни поднесоха, пуши тънката си цигара и ме гледа усмихнато. Мисли нещо кофти, мога да го усетя само като погледна как ъгълчето на устните й се повдига нагоре като паднало птиче перо.

- Кучето ми почина преди два дни - оповестява.

- Сериозно ли, много съжалявам.

Очите й се насълзяват, а цигарата й виси неизтръскана. Не съм кучкар и никога не съм била, все пак си давам сметка, че загубата на любимец е като загуба на член от семейството. Иде ми да стана и да я прегърна. Въпреки това не помръдвам от стола си.

В този момент чуваме викове откъм Орлов мост:

- Дръж го! Дръж го!

Оглеждаме се, както сме седнали на паянтовите столове пред малката трикрака масичка. По павираната улица тича около двайсетгодишен младок. Полага огромни усилия да избяга от полицай с корем, който се набира, за да го хване. Аз се свивам с мисълта някак да се размина в сцената, която вероятно предстои. Забелязвам у себе си и едва доловима досада. Не ми се занимава с чужди истории точно сега, моята, макар и скучна, ми е достатъчна. Приятелката ми обаче скача и подлага крак пред тичащия мъж, като се опитва да го изблъска с две ръце настрани. Момчето пада, а от сблъсъка пада и тя. Полицаят го настига, след него се задават две патрулки и спират в средата на пътя.

- Добре ли си? - отивам да я вдигна с разтуптяно сърце.

- Нищо ми няма - казва и се вдига от земята.

Има няколко охлузвания, а роклята й е скъсана. Полицаите й благодарят и казват, че момчето подлъгва осмокласници от френската гимназия с хапчета на удоволствието, като първо им раздава безплатни в градинката при паметника, а после, като се зарибят, започва да им ги продава.

Кафето е опорочено и е време да се прибираме. Изпращам я до кабинета й, следващият й час с клиент настъпва съвсем скоро.

- Когато говорим за другите, всъщност говорим за себе си - казва ми на изпроводяк.

Прибирам се към дома и разсъждавам върху думите й. Тя споделяше за клиентите, които говорят само за болести и смърт, а всъщност искаше да разкаже за смъртта на кучето си. А аз - аз тогава, какво? Аз бях точно онова, което казах за колегите си - пасивна, преситена, неспособна на адекватна човешка реакция.