#Градските истории са любимата ни тема за разговор с приятели. Особено ако са за малки добрини, големи хвалби, ако са забавни, злободневни и ни карaт да си мислим за точно онзи наш любим познат с подобен манталитет... Затова и #URBN oтделя специално място за анекдотичните разкази на #Хитра Петра! Щафетата се поема от писателката Диана Петрова, която влиза в ролята на разказвача! Очаквайте нов градски анекдот всяка седмица!

***

Малкият шеф

В България малкият шеф е обикновено изплашена тарантула, мъжка секретарка, чиято основна задача е да досадничи с дреболии. Той има много ръце и крака. Ходи, пише, обяснява, занимава всички с подробностите. Ще проследи кога излизате и влизате в слака, дали сте го уведомили, излъгали ли сте, когато сте писали, че отивате на лекар в 12 и 10 или сте тръгнали още в 11 и 40.

Малкият шеф свиква срещи за щяло и нещяло, спазва рамката, схемата, но изобщо не се интересува от съдържанието. За него е важно да имате задачи и да ги изпълнявате, така че той да може да се отчете подобаващо пред по-големите. Често малкият шеф става голям шеф толкова пъти, колкото една тарантула става лебед.

Средният шеф

Тук вече и най-беглата идея за невинност е безпощадно убита и заровена в пясък от врътовръзкови точици. Средният шеф е много опасен. Това е примерно търговищки мухльо или самопровъзгласил се специалист по нещо хлъзгаво, който е повярвал, че е играч. Неговият чикатилски поглед е насочен не само надолу, а и нагоре. Той ще язди малките шефчета да му вършат мръсната работа и ще се мазни на по-големите по изкусен начин. Има цяла философия на мазнярството – ще го прави така, че наистина има интерес към хобито на жената на големия или че няма нищо против да му даде своя автомобилен монтьор, но зад тези не винаги прозрачни опити се крие машина за пари. Средният шеф не пести усилия единствено за комуникация – всичко останало е безинтересно за него. Често обаче се озовава на най-неприятното място поради една проста причина – делегират му отговорности без власт. Но това е нещо, което никой изпълнител в България не разбира.

Големият шеф

Той е недосегаем, често вдървен и ненужен в личния си живот, развихря себе си изцяло на малката българска бизнес сцена. У него има една задръстеност, която може да се различи едва след десетата минута на разговора – лъха от миглите, от начина, по който хваща шишето си с вода, а също и от отраженията по лаптопа му в сивата светлина на офиса.

Големият шеф няма чувство за хумор, той не хаби и минута в разговори за времето, не прави опити за сприятеляване, не се усмихва. Не бива да се залъгвате по умението му да говори общи празни приказки. Реално още преди да влезете в офиса му, той ви е проверил и знае повече за вас, отколкото предполагате. Не е опасен като средния събрат, но и не можете да вземете от него повече, отколкото сте предложили. Щедростта е нещо, което големият шеф в България не познава. Ако всичко това ви обърква, ще го познаете по това, че винаги купува и никога не продава купеното, дори да не му трябва вече.

Обикновеният изпълнител

Той никога не вярва, че е това, което е. Придава си важност и се самоубеждава, че без него компанията ще фалира. За изпълнителя документацията е враг номер едно, защото може да му отнеме хляба. Той върши нещата някак на магия и никога не се старае да ги предава на други хора край себе си понякога нарочно, а понякога защото не влага енергия да разгадае собствения си ум.

Обикновеният изпълнител е винаги хейтър. Той мрази всички шефове, защото не е на тяхното място, мрази да става рано, да си тръгва късно, да ходи на работа. Той лъже, че прекарва по- добре извън работата си, но често е пример за това, което Бодлер е заключил веднъж: „Защото е доказано, че да се забавляваш е по-скучно, отколкото да работиш.“ Мечтата на изпълнителя е да не го занимават и парите да текат, а онова, което най-много му доставя удоволствие е да не работи в работно време. Така той е прецакал системата поне на дребно.

Безработният

Безработният е изплашен до смърт от това да не си намери работа и изплашен до смърт от това да вземе да си намери. Той никога не се чувства свободен – и не защото всеки вторник трябва да се реди на опашка да се подпише в бюрото по труда. Не се чувства свободен, защото не е. Фактурите за електричество валят, банковата му сметка е запорирана, вдругиден може да му спрат тока и той така се фрустрира, че просто грабва палатката, мята се на колелото си и изчезва в планината за няколко дни. Пие една бира заедно с още поне двама души и често завършва с някоя инфекция. Това е човек, на когото са отнели работата или му е било много трудно да се справи с предишната и е предпочел мизерията пред огромните напъни. Много рядко безработният в България е свободен човек, който освен да заявява, че се намира в рая, да се чувства наистина така. По-голямата част от хората по нашите ширини са играли всяка една от тези роли. Това често е единствената причина да откриваме любовта именно с друг българин, ако ще и това да се случи на командировка в Сенегал.

Тук всеки все някога е бил всичко. И нищо по-малко или повече от това.