Трите свята на мълчанието

#ХитраПетра

#Градските истории са любимата ни тема за разговор с приятели. Особено ако са за малки добрини, големи хвалби, ако са забавни, злободневни и ни карaт да си мислим за точно онзи наш любим познат с подобен манталитет... Затова и #URBN oтделя специално място за анекдотичните разкази на #Хитра Петра! Щафетата се поема от писателката Диана Петрова, която влиза в ролята на разказвача! Очаквайте нов градски анекдот всяка седмица!

***

Сдобивам се с електронен подпис, за да улесня подаването на документи в общината. След двучасови напъни да разгадая какво означават съобщенията за грешка като "Невалидно име", "Невалидно ЕГН", в крайна сметка, решавам да се прежаля и да звънна на общинския номер.

Вдига служителка, която очевидно не си е изпила кафето, няма пари да иде на почивка и е изтървала автобуса за службата тази сутрин. Всяка дума очевидно й струва много, защото ги пести и не се доизказва. Налага се да й задавам от онези въпроси, чиято цел е да измъкнат едно смислено изречение. Успявам.

Оказало се, че не можеш да ползваш електрония подпис просто ей така, ами първо трябва да се регистрираш на сайта. След като съм измъкнала най-важното, спокойно мога да дам воля на собствената си фрустрация

- Тази онлайн форма има ли си продукт оунър, защото ако има, той сигурно е третокласник? - уж питам с всичката злоба, която съм събрала заради загубеното време.

- Продукт какво? - отговаря ми общинарката.

По кокошия фалцет мога да позная, че менопаузата й е била безпощадна и единственото, за което може да говори в цели изречения е растежът на мушкатото й. Отказвам се да се заяждам. Опиташ ли да отговориш на света, отговорът му винаги е огледален към самия теб. Нещо като ехо в празна зала.

Връщам се към напрегнатия ден на работното си място. Разни колеги се скъсват да пишат в слака, докладват кой излизал за трийсет минути, защото котката му повръщала, друг пък отивал да си поправи колата, трети не можел да разбере защо на него се е паднала задача, която не е в неговата компетентност. Темпото е различно - винаги е така, когато са намесени малко повече пари.

После вдигам глава от монитора и зарейвам поглед в далечината. От верандата се вижда телевизионната кула и то само защото съседът ми изкупи всички места край къщата си, за да не строи никой пред лицето му. Щастливка съм, че живея точно зад гърба му и мога да получавам безплатно парче от гледката, за която той е платил прескъпо. Преди много време му се чудех. Как така няма да пътуваш, няма да караш сърф или да прекараш лятото на яхта, а вместо това ще влагаш парите си в това парче земя пред теб, където трактористът стоварва балите със сено всяка година?!

После мисълта ми се връща към колегите. Сещам се че, докато пушат, се надпреварват да разказват как са сторили ред у дома, как жената била недоволна, а децата пищели по време на сутрешната среща. Магазинерката от белия магазин, пенсионерка, прекарала живота си в защита на докторантури, го е казала най-добре: "Почнат ли да обясняват как шефстват у дома, внимавай. Сигурно ще се опитат да излъжат и за нещо друго." Всички тези мъже пишат, споделят, разказват, хвалят се със стотици думи. Може би, защото са нечути и все още бедни.

Дотук излизат три свята на мълчанието. Единият е административният - там мълчанието идва от завист, от това, че си малък човек, пропилял времето си в безсмислена работа. Другият е този на бизнеса - в който ставаш тих едва когато спечелиш достатъчно.

А третият е този на умората. Имаш да кажеш много, без значение дали някой ще го чуе. Но гледката е пленителна и те обезсилва.

Никой не говори пред твърде добра гледка.

ИЗБРАНО