17-11-2017 20-11-2018

Как да "затъпим" населението най-просто

08:34 | 30 август 2022 #ХитраПетра 13 5057 Снимка: iStock by Getty Images

#ХитраПетра

#Градските истории са любимата ни тема за разговор с приятели. Особено ако са за малки добрини, големи хвалби, ако са забавни, злободневни и ни карaт да си мислим за точно онзи наш любим познат с подобен манталитет... Затова и #URBN oтделя специално място за анекдотичните разкази на #Хитра Петра! Щафетата се поема от писателката Диана Петрова, която влиза в ролята на разказвача! Очаквайте нов градски анекдот всяка седмица!

***

Имам служебно пътуване до Бургас и решавам да се разходя в морската градина. Само че завалява и за да се скрия от дъжда, решавам да се отбия в тамошната библиотека. Признавам, че отдавна не съм влизала в библиотека за възрастни, тъй като съм избрала да живея на място, отдалечено от града и очаквам преживяването да е близко до романтичното. Каква наивност от моя страна!

Бургаската библиотека е превърната в мол, където последното нещо, което се прави, е да се чете. Пространството е наглед иновативно - с футуристични безполезни столове, с луминисцентни лампи, с уайфай и тоалетна без тоалетна хартия. Служителките в него се движат с приведени глави, стреснати и някак извинително смазани. Навред е пълно с тийнейджъри, които си разказват за снощните срещи, споделят как се готвят за чалга концерти и кой колко кока е изсмъркал предния ден. Високо кокалесто момче е заело един от барбаронските пуфове, потропва нервно с крак с вперен поглед в монитора на лаптопа си. Приближавам, за да видя какво толкова прави - играе на ротативки - да беше някоя от новите игри, ами то Book of Dead. Освен че седи на пуф, младежът наистина пуфти, нервира се, блъска по лаптопа, псува.

Отказвам се да питам за едно издание, с което бях решила да убия времето, докато спре дъжда. Решавам да се впусна в друго нещо.

- Къде е тоалетната, прощавайте? - питам хлапетата и те групово ми посочват мястото.

В дамската тоалетна има чистачка. Хванала е черен чувал, в който изсипва кошчетата с тампони. Решавам да я заговоря.

- Здравейте, не съм оттук и исках да попитам дали може да паркирам колата си наблизо за по-дълго?

Женaта се впуска да обяснява, а после неусетно я насочвам към темата за библиотеката.

- Откога работите тук?

- Отдавна - казва тя и преди да съм продължила с по-важните въпроси, сама отговаря: - Аз съм директор на библиотеката.

- Детектор... директор, извинете ме?

Жената очевидно се е изпуснала, става й неудобно, изчервява се, а после започва с оправданията:

- Просто чистачката ни днес е в болничен и нямаше кой да я замести.

Имам да й задам много въпроси, като човек, прекарал детството си по библиотеки. Но ми става чоглаво, дожалява ми - не за директорката, а за онова, което се случва в западащия пристанищен град. Излизам и се запътвам към служителка, която е сложила слушалки и сякаш изобщо не се намира там. Питам за изданието и й споделям онова, което съм видяла в тоалетните. Служителката се оглежда встрани като крадец, а после казва бързо:

- След 10 минути излизам в почивка, ако искате може да се видим долу на ъгъла.

Това ми харесва. Сещам се за Джеймс Бонд и все повече разбирам сценаристите - може би тайнствеността, когато става дума за истината, е последица от архетипен характер и има общо с реалността. Следователно се случва и по нашите ширини, разбира се, в съвсем умалени мащаби.

Разбирам, че микровълновата печка на библиотекарките се намира в тоалетната, че те си купуват консумативите за това интимно място, че директорката ги наблюдава през камери и не им дава да се струпват на едно място, че осветлението е ужасяващо, прозорците са от евтините - неотварящите се, и освен светлина, няма и въздух. Жената говори за усвояването на държавните пари и за кражбите, за мазненето на директорката, която се познавала с кмета, за това как няма да се върнат добрите стари времена, в които библиотекарите са консултирали хората, откривали са им ценна информация, дигитализирали са съдържание, а не са предлагали пиратски електронни копия. Тя сипе още и още в желанието си да сподели, като така или иначе няма да намери решение.

- Ние вече не сме библиотекари, а персонал, обслужващ сградата - завършва с горчилка.

- МОЛА, искаш да кажеш - поправям я.

Пътувам обратно към София с младото си пежо за двайсет и осем хиляди лева. В колата звучи "Back to black" на Ейми Уайнхаус. Бавно и по един отровен начин загрявам, че у нас има целенасочена политика за затъпяване на младите гласоподаватели. Никога не съм била привърженик на конспиративните теории, опазил ме бог, но сега ми става ясно като бял ден, че едни нечетящи млади са едни негласуващи възрастни. А това е най-прекият път до бедността им.

ИЗБРАНО