#"Поех риска да засегна отново горчива тема във филма си, дори да не спечеля Наградата "Кино 355". Защото "10 яйца" е свързан отново с тъмната страна на живота - проблемът с дискриминацията и притежанието на оръжия. Хората обичат комедиите, а не тъмната страна на киното", казва Росица Траянова. Тя е един от тримата млади кинорежисьори, които се състезаваха за Наградата "Кино 355" на Фонадация "Стоян Камбарев". И тримата имаха 5 дни за снимки и постпродукци на 5-минутен филм, с който да заслужат приза!  И за тримата номинацията, всъщност, е победа! 

"Кино 355" е причината да се върна от Лондон в България. От няколко години следя с интерес дейностите на Фондация "Стоян Камбарев" и се възхищавам на актрисата, продуцент и председател на УС на Фондацията Деси Тенекеджиева за хъса, енергията и страстта, с която се бори за професионалното бъдеще на младите таланти. През цялото това време изчаквах подходящия момент, за да кандидатствам. Когато обявиха тримата финалисти, разбрах, че моментът е дошъл". 

Росица Траянова е име, познато повече в чужбина, отколкото в България.

Едва 22-годишна, тя изминава нелекия път от малкото морско градче Балчик до Париж и фестивала в Кан. Траянова успява да привлече международните погледи с късометражния филм „Обичам те, татко“, а лентата е селектирана за платформата на фестивала в Кан – Short Film Corner. С този филм Роуз Траян, какъвто е псевдонимът й, получава още две награди – за най-добър трейлър в Берлин и за най-добър филм в Лос Анджелис.

Всъщност именно опитът ѝ в чужбина е една от причините да попадне в полезрението на Фондация „Стоян Камбарев“

"Фондацията винаги е държала висока летва в изкуството. По стечение на обстоятелствата и тримата финалисти сме били малко или много зад граница и може би точно този опит или поглед са допринесли в избора им за нас. Филмът "10 яйца", който гледахте по време на церемонията, е на социална тематика, както и предишните ми такива. Свързан е с наболели напоследък теми за дискриминацията и използването на оръжия. Снимките протекоха адски интензивно и бързо. Имахме само един снимачен ден, а както знаеш, на сет никога няма време". 

В главната роля е певецът от африкански произход Бобо, който си партнира с големите актьори Светлана Янчева и Пенко Господинов!

"Бе огромна чест да работя с тях", казва Росица Траянова. 

Всъщност какво може да се случи ако се счупят 10 яйца?

Може ли това да е жизненоважно? Да струва живот? Ако се замислите над тези три въпроса, със сигурност ще стигнете до заключението - в зависимост от обстоятелствата 10 яйца може да струват не по-малко от един живот. 

Снимка: Личен архив

Филмът "10 яйца" засяга темата за расовата дискриминация.

"Смятам, че е важно да се говори за тези проблеми. Да се показват, да се натякват даже, ако трябва. Филмът в голяма степен е повлиян от моя лична случка в Париж (да, дискриминацията не е само в България) и в още по-голяма степен от събитията в Щатите през последните месеци. Съгласявам се, че „дискриминацията“ беше крайно хиперболизирана в конкретните случки и донякъде продължава да бъде, но не мога да толерирам по никакъв начин използването на оръжие срещу живо същество. Според мен, използването на оръжия води само и единствено до допълнителни конфликти и войни", казва Росица. 

По думите ѝ, расизъм има навсякъде!

"Имало е и според мен, винаги ще има. Както и за съжаление той е реципрочен. Бели към черни, черни към бели, тъмнокоси към русокоси, обратното и тн. И точно тук, смятам, че изкуството е редно да се включи и заяви своята позиция/гледна точка. Да възпитава публиката си. Не само в България, а като цяло", казва младият кинорежисьор. 

По време на снимките на "10 яйца"

Снимка: Личен архив

И тъй като за проблемите трябва да се натяква, както казва самата Траянова, задаваме си въпроса дали пандемията не е изострила сетивата ни за съпреживяване на чуждите неволи. 

"Не! Даже напротив. Смятам, че пандемията ни изолира още повече от съпътстващия ни свят. Заключи ни не само в домовете, ами и в самите нас. Може би ни даде време за равносметки, но споделеността изчезна с дистанцията", казва тя. 

Росица Траянова прекарва повече от 7 години зад граница, където снима и печели награда след награда. 

Детството й не се различава от това на всички, родени в зората на 90-те – игра на ластик, скачане на въже, тъй като Барбитата все още не бяха толкова популярни. Обещава си да учи френски език още от детската градина – заради една песничка, на която искала да разбере текста. Влюбва се в балета, когато е на 4, а на 6 започва да пише детска поезия. Впоследствие се налага да се откаже от танците, заради травма на крака, но пък концентрира цялата си енергия в писането и четене. Сякаш по план я приемат във Френската гимназия в Добрич и след това в Арт Колежа в София, който прави връзката й с Университета в Париж. 

Росица Траянова с поредната награда за свой филм

Снимка: Личен архив

В Париж е от 2014 година, като в началото музата я преследва навсякъде. За времето, прекарано във френската столица, Росица е видяла и научила достатъчно, за да промени светогледа си. Така например е преживяла от първо лице атентатите на 13 ноември 2015 г. в концертната зала "Батаклан" и кафенетата и ресторантите в 10 и 11 район на Париж.

"Франция бе разделена по отношение доколко трябва да има лимит свободата на словото, в нощта на 13 ноември всичко бе много тежко. Никой не го очакваше такъв терор и загинаха много хора, които нямат никаква вина. Аз бях на парти на завършването на филма „Попси“ – адаптация по новела на Стивън Кинг. Празнувахме целият екип и бяхме в центъра на събитието. Първата ми работа бе да се обадя на родителите си и да кажа, че ги обичам и че съм жива. Страхът остана в гражданите и то още по-голям след атаките в Ница“.

Роуз Траян няма проблем да говори за нещата от живота, които остават горчив вкус в устата.

Може би и затова любимият й режисьор е скандалният Ларс фон Триер ("Нимфоманката", "Меланхолия", Анархист"), на когото посвещава дипломната си работа. Филмът ѝ "Обичам те, татко" обръща внимание на Едиповия комплекс. Роуз Траян не очаква първоначално да привлече до такава степен международните погледи с късометражния си филм. Признава, че е очаквала да се класира на няколко фестивала - най-вече във Франция и България. Но не и че ще стигне толкова далеч - чак до Гана, Африка.

Кадър от филма "Пардон"

Снимка: Личен архив

Споделя ми, че плановете ѝ сега, в България, са с свързани с темата за насилието над жени.

Защо избира тежки теми за филмите си?

Не се ли опасява, че представя само тъмната страна на България?

"Както за дискриминацията, така и за насилието над жените, проблемът не започва и не се изчерпва на територията на България. И както за дискриминацията, така и за този проект, мотивацията ми всъщност идва от статистики зад граница. Но ми се иска да говоря за „нашето“. Мисля, че е важно. Нека тези теми да ни горчат, когато ги гледаме. Няма лошо. По-добре горчив филм, отколкото горчив живот. А все се надявам, че правейки и показвайки дадени проблематики, помагам на поне един човек. Това е моят начин да се боря с тези проблеми. Винаги ще има артисти за развлечение, но смятам, че и тези като мен сме необходими. Понякога. И „понякога“ ми стига. Представяш ли си да работиш върху комедия или друг жанр в киното? Бих искала да пробвам. Но до момента опитите ми са били крайно неуспешни. А и какво е животът без драма?", шегува се Траянова. 

По думите ѝ няма разлика в това дали си режисьор у нас или в чужбина. Може би зад граница е с една идея по-лесно да финансираш филм, но пък доста по-трудно да се задържиш на сцената.

"Всяка страна си има плюсовете и минусите, а като се замисля, везните са балансирани в това отношение. Изкарах пандемията на няколко места. Започна в Париж, след това в Тулуза, после в София и накрая в Лондон. Ако не друго, имах възможността да опозная различните градове в състояние на пълно затваряне. Не ми подейства добре. Все още не ми. Но първите месеци бяха най-критични. В началото, може би, имаше някакъв чар на „спиране на времето“. Но с минаването на дните, а после и на последващите месеци, на призрачните градове, празните улици, липсата на информация, загубата на хора и т.н., се превърна в един повтарящ се кошмар. И все пак, имаше нещо положително. Успях да отделя достатъчно време за писане. Събрах кураж да завърша поетичната ми книга „Пулс“, да напиша проекта „10 яйца“ и може би (не ми се иска да го кажа) дължа донякъде участието си в конкурса Награда за Кино 355, именно на това затваряне", споделя младият режисьор. 

Само няколко дни преди да се завърне в България, Росица Траянова грабна поредна голяма награда от фестивал с филма "Пардон". 

Росица Траянова (вляво с бялото палто) по време на снимки

Снимка: Личен архив

„Пардон“ е филм, с който се дипломирах. Като всеки мой останал проект, вложих цялата си любов и време в него, но никога не си представях, че ще пожъне толкова успехи. Неочакваното винаги е най-сладко, вярно е. Интересното в създаването на „Пардон“ беше, че никой от преподавателите не хареса идеята, не хареса и крайния резултат. Трябваше да водя една мини-война, за да го допуснат до комисия и това беше може би най-голямата ми победа до момента. Така че всяка една негова селекция, номинация или награда ме кара да се чувствам горда, че не го изоставих и държах до последно той да бъде моята финална дума в университета. Спечели три златни статуетки, една от които е „Златната Лисица“ за най-добър филм в Калкута в Индия, а последната е от Лас Вегас за най-добър режисьор. Но наградата, която най ми топли сърцето е от наш български фестивал, може би далеч не толкова лъскав, но за мен, доста важен „Оn the Beach“ в Царево, където главната актриса Гаранс Дупюи спечели наградата за „Най-добра актриса“. И съм безкрайно горда и с нея, както и с целия труд, време и любов, които вложи в ролята си, която въобще не беше лека", коментира Траянова. 

Филмът ѝ „Пардон“ е вдъхновен от малките детайли. Историите, които всеки от нас пази някъде дълбоко в себе си. Несподелените моменти, които обаче ни горчат и често се крият в изходните позиции на много наши действия. Вдъхновен е от прошката и тежестта й, както за единия, така и за другия човек.

"Това не е най-амбициозеният ми филм към момента. Сниман е за три дни с осем човека екип, които обаче се включиха и дадоха повече от 100% от себе си за него. И там е „магията“ в киното. Там се ражда изкуството. Там е смисълът. Имам два проекта за късометражни филми, които бих искала да завърша тази година. Единият е за насилието над жените, което за съжаление се е увеличило в пъти след пандемията. А другият е още в ембрион, но е свързан с радикалния ислям. Все теми, които не са за закуска с кафе. Започнах работа и по първия си пълнометражен филм, на който обаче искам да отдам цялото време, което му е нужно, за да узрее, отлежи и реализира, разкрива още младият режисьор.

По време на снимките на "Цветята на алжиреца" - Росица Траянова (вдясно)

Снимка: Личен архив

Росица Траянова обръща внимание не само на физическото насилие, но и на вербалното -  психическият тормоз и всички крайни, дори фатални вариации, до които може да доведе.

"Винаги се стряскаме, когато разберем за поредния труп на жена, но не отразяваме всички психически смачкани жени. И това, че по телата им няма синини, не означава, че отвътре не умират. Това е едната тема, която разработвам вече почти година. Последните месеци се връщам все повече към онзи неприятен момент от живота ми в Париж (този Париж!) и съответно, това ме вдъхнови, да започна работа по проект за радикализацията в исляма", разкрива още Росица Траянова. 

Дали заради задграничното ѝ обикаляне и фактът, че така и не е пуснала корени на родна земя или заради темите, които подхваща в проектите си, Росица Траянова споделя, че ѝ е трудно да намеря мястото си сред българските колеги.

"Надявам се скоро да мога да се похваля с обратното", добавя тя. 

Но това всъщност внедряването в гилдията далеч не е най-голямото предизвикателство за един млад режисьор в момента у нас. 

Кадър от филма на Росица Траянова - "Цветята на алжиреца"

Снимка: Личен архив

"Според мен в днешния свят е изключително трудно да запазим идентичността си като артисти. Да намерим правилния начин да се изразим по различен, но приемлив и най-вече разбираем начин. Всички се вълнуваме повече или по-малко от сходни теми и текущи събития и аналогично – киното (а и изкуството като цяло) се влияе от това. За мен самата, най-деликатният момент в създаването на филм е да се абстрахирам от видяното, разбраното, чутото и да пресъздам дадена история през моята призма".

Снимка: Фондация "Стоян Камбарев"

 

Церемонията за връчване на Наградите на Фондация "Стоян Камбарев" е част от Календара на културните събития на Столична община и се осъществява с генералната подкрепата на НАЦИОНАЛЕН ФОНД КУЛТУРА, Министерството на Културата, официалното партньорство на УниКредит Булбанк, БОН МАРИН и РИСК Инженеринг и благодарение на Разсадник НАНОВСКИ, КАРИ Резидънс, Технополис, IDEAcomm, Метрореклама, UFO Film and Television Studio, ARS Digital Studio, VIP Security, Red Devil, Pernod Ricard Bulgaria, изворна вода Балдаран.

Официален дизайнер е Анелия Петкова / Bridal Fashion.

Продуцент е NOVA film - компанията на Деси Тенекеджиева.

Абонирайте се и последвайте Фондация "Стоян Камбарев": Website | YouTube | Instagram | Facebook